Майлз Кэмерон - Червения рицар

— Честна дума, капитане, дълго се молих за прозрение как да постъпя. Да повикам вас, за да воювате с Дивото, е все едно да помоля вълк да пасе стадо овце. — Тя го погледна в очите. — Знам какво представлявате.

— Нима? — попита той. — Толкова по-добре, милейди. В такъв случай да преминем ли към деловата част? След като приключихме с любезностите?

— Как да ви наричам? — попита тя. — Вие сте човек със знатен произход, колкото и ехидно да се държите. Управителят ми…

— Не ви каза името ми, нали така, игуменке? — Той кимна. — Наричайте ме „капитане“. Друго име не ми е нужно. — Той кимна благосклонно. — Не ми допадна думата, с която ме нарече управителят ви. Бурк. Предпочитам „Червения рицар“.

— Много хора носят името „бурки“ — отвърна тя. — Извънбрачното дете е…

— Прокълнато от Бога още преди да се роди, нали, игуменке? — Той се опита да възпре гневната руменина, надигнала се към бузите му. — Толкова е благородно. Толкова справедливо .

Тя се намръщи за миг — беше я ядосал. По-възрастните често се дразнят така от младите, когато се перчат твърде много.

Той моментално я разбра.

— Твърде мрачно ли ви се стори? Да добавя ли малко героизъм? — театрално попита капитанът.

Игуменката го изгледа.

— Ако се обвиете в мрак — отвърна тя, — рискувате да изглеждате просто отегчителен. Вие обаче сте достатъчно умен, за да знаете това. Има надежда за вас, момче, стига да го прозрете. А сега — по същество. Не съм богата…

— Никога не съм срещал човек, който да признае, че е богат — съгласи се той. — Или че спи достатъчно.

— Още вино за капитана — рязко нареди тя на монахинята, която пазеше на вратата. — Въпреки това мога да ви платя. Тормози ни нещо от Дивото. Тази година унищожи два от чифлиците ми, а миналата година — един. Отначало… отначало всички се надявахме, че трите случая нямат нищо общо помежду си. — Тя го погледна право в очите. — Това обаче вече не ни е възможно.

— Тази година чифлиците са три — каза капитанът, извади кесията си, поколеба се дали да ѝ покаже верижката с амулета-листо и накрая ѝ подаде обсипания с перли кръст.

— О, в името на Христовите рани! — възкликна игуменката. — О, благословена Дево, защити я! Сестра Хавизия! Тя как…

— Мъртва е — каза капитанът. — В градината имаше още шест трупа. Добрата ви сестра е загинала, опитвайки се да ги защити.

— Вярата ѝ беше много силна — каза игуменката. Очите ѝ бяха сухи, но гласът ѝ потрепери. — Не ѝ се присмивайте.

Капитанът се намръщи.

— Никога не се присмивам на смелостта, милейди. Да се изправиш срещу подобно нещо без оръжие…

— Вярата бе нейното оръжие срещу злото, капитане — прекъсна го игуменката и се наведе напред.

— Оръжие, достатъчно добро, за да спре създание от Дивото? Уви, не — тихо отвърна той. — За злото нищо няма да кажа.

Игуменката рязко се изправи.

— Вие сте нещо като атеист, нали, капитане?

Той отново се намръщи.

— Изходът от теологически спор между нас не би довел до нищо полезно, милейди. Вашите земи са привлекли злонамерено същество, враг на човека. Те рядко ловуват сами, особено тъй далеч от Дивото. Искате да ви отърва от тях, аз мога и ще го направя. В замяна вие ще ми платите. Между двама ни само това е важно.

Игуменката отново седна. Движенията ѝ бяха изпълнени с жесток гняв. Капитанът усещаше, че е разстроена — смъртта на сестра Хавизия я беше засегнала лично. В крайна сметка тя командваше рота от монахини.

— Не съм убедена, че вие и хората ви сте правилното решение — заяви тя.

Капитанът кимна.

— Може и да не сме, игуменке, но вие пратихте да ме повикат и аз дойдох.

Без да иска, той бе снишил глас и говореше съвсем тихо.

— Това заплаха ли е? — попита тя.

Вместо да отговори, капитанът отново бръкна в кесията си и извади скъсаната верижка, на която висеше малък бронзов лист, покрит със зелен емайл. Игуменката отскочи назад, сякаш беше видяла змия.

— Хората ми го намериха — обясни той, а тя извърна глава. — Сред вас има предател. — Капитанът стана. — Някой е забил стрела в гърба на сестра Хавизия, докато се е борела с нещо ужасно, наистина ужасно. Ще отида да се разходя край стената. Нужно ви е време, за да решите дали да ни наемете, или не.

— Вие ще ни отровите — каза тя. — Вие и себеподобните ви не носите мир.

Той кимна.

— Носим ви не мир, а меч, милейди. — Капитанът се ухили при мисълта за осакатения цитат от Евангелието. — Не ние причиняваме насилието. Просто се справяме с него, когато ни открие.