Лиза Смит - Свечеряване

Толкова по-добре за теб, Дамарис, помисли си той. Беше стигнал до мястото, където Сикамор стрийт свършваше внезапно и преминаваше в тясно и опасно шосе, водещо към Олд Уд. При все това той се обърна към Дамарис, за да я събуди. Забеляза със задоволство, че устните й и без червило са с естествения цвят на узряла череша. Целуна я леко и зачака отговора й.

Удоволствие. Виждаше как съзнанието й омеква и разцъфва за него.

Деймън погледна напред към шосето и я целуна отново, този път по-продължително. Остана възхитен от отклика й, от реакцията и на двамата. Беше удивително. Сигурно бе заради количеството кръв, което бе поел, повече отколкото обикновено за един ден, или от комбинацията…

Наложи се внезапно да отклони вниманието си от Дамарис и да го насочи към пътя. Някакво малко червеникавокафяво животно се появи като с магическа пръчка на шосето пред колата. Обикновено Деймън не се отклоняваше от пътя си, за да прегазва зайци, бодливи прасета и други подобни, но това животно бе разсеяло вниманието му в съществен момент и това го подразни. Сграбчи волана с двете си ръце, впери напред очите си — черни и студени като ледените дълбини на пещера — и се насочи право към червеникавокафявото нещо.

Но то не беше толкова малко — колата щеше да подскочи и да се раздруса.

— Дръж се — промърмори той към Дамарис.

В последната секунда червеникавокафявото нещо се стрелна встрани. Деймън завъртя волана, за да го последва и тогава насреща му се изпречи канавката. Единствено свръхчовешките рефлекси на вампир — и изключителната подвижност на всеки скъп автомобил — можеха да го спасят да не се озове в канавката. За щастие Деймън притежаваше и двете. Гумите изсвириха и запушиха в знак на протест.

Нямаше сблъсък.

С гъвкаво движение Деймън изскочи от колата и се огледа. Но каквото и да беше онова нещо, бе изчезнало също така мистериозно, както се бе появило.

Sconosciuto. Странно.

Искаше му се да не бе карал срещу слънцето; ярката следобедната светлина бе намалила рязко силата на зрението му. Когато бе приближил с колата онова нещо, бе успял да го зърне за секунда и то му се стори изкривено. Изпъкнало от единия край, а в другия подобно на ветрило.

— Е, добре.

Обърна се към колата. Дамарис бе изпаднала в истерия. Не беше в настроение да утешава когото и да било, затова просто я приспа. Тя се отпусна на седалката, а сълзите по страните й засъхнаха, неизтрити от нежна ръка.

Деймън се качи в колата объркан. Но вече знаеше какво иска да прави днес. Трябва да намери бар — долнопробен и мръсен или чист и скъп — както и друг вампир. След като Фелс Чърч се оказа толкова горещо място върху картата на лей линиите, околностите би трябвало да гъмжат от вампири. Подобни места привличаха вампирите и другите създания на мрака както цветята пчелите.

А след това искаше да се сбие. Щеше да бъде напълно нечестно — Деймън беше най-силният останал вампир, поне доколкото знаеше, а и освен това бе пълен до горе с коктейл от кръвта на най-сочните и свежи девойки на Фелс Чърч. Не му пукаше. Чувстваше, че трябва да си изкара на някого странното объркване, което изпитваше и — върху устните му затрептя неподражаемата му и унищожителна усмивка — някой върколак или таласъм щеше да срещне смъртта си. Може би не само един, ако имаше късмет да ги открие. А след това — прелестната Дамарис за десерт.

В крайна сметка животът е прекрасен. И безкраен, помисли си Деймън, а очите му блеснаха застрашително зад очилата, което беше още по-прекрасно. Нямаше да седне и да се самосъжалява само защото не може веднага да има Елена. Ще излезе и ще се забавлява и ще стане по-силен — и много скоро ще отиде при онова мамино синче, при малкия си брат, и ще я отведе.

В този момент погледна в огледалото за обратно виждане. Дали заради някаква игра на светлината или атмосферна инверсия, но му се стори, че в очите му зад слънчевите очила горят… червени пламъци.

— Казах махай се — повтори Мередит тихо на Каролайн. — Ти каза неща, които никога не бива да бъдат изричани на което и да е цивилизовано място. Случи се така, че това е домът на Стефан — да, това е неговият дом и той е този, който трябва да ти каже да си вървиш. Правя го заради него, защото той никога не би помолил момиче — при това бивше гадже, бих добавила — да изчезне от стаята му.

Мат се прокашля. Беше отстъпил в ъгъла и всички бяха забравили за него.

— Каролайн, познавам те доста отдавна, за да си говорим любезно — заговори той, — а и Мередит е права. Ако смяташ да говориш за Елена нещата, които изрече преди малко, прави го някъде по-далеч от нея. Но, виж, има едно нещо, което зная със сигурност. Без значение какво е правила Елена, когато беше тук преди — гласът му заглъхна за секунда от още не напълно осмисленото чудо и Бони разбра, че той имаше предвид, когато Елена беше на Земята преди — в момента тя е по-близо до ангелите, отколкото е възможно да се постигне това от някое човешко същество. Точно сега тя е… тя е… напълно… — Поколеба се, опитвайки се да намери най-подходящите думи.