Лиза Смит - Свечеряване

Veni, vidi, vici 4 4 Дойдох, видях, победих — думи на Юлий Цезар. — Б.пр. , помисли си Деймън и по устните му пробягна лукава усмивка. После се поправи — е, може би още не съм победил, но залагам ферарито си, че много скоро и това ще стане.

Спряха край една „живописна отбивка“ и когато Дамарис изпусна чантата си и се наведе, за да я вдигне, той зърна извивката на врата й, където тези изящни златисто червеникави къдрици изпъкваха смайващо на бялата кожа.

Деймън я целуна импулсивно и установи, че кожата й е мека като на бебе — и топла под устните му. Остави й пълна свобода на действие, любопитен да види дали тя ще му удари шамар, но вместо това младата жена се изправи и пое дълбоко дъх, преди да му позволи да я вземе в обятията си и да я целуне, превръщайки я в тръпнещо, несигурно създание, чиито тъмносини очи едновременно умоляваха и се опитваха да устоят на съблазънта.

— Аз… не биваше да ти позволявам да правиш това. Няма да ти позволя отново. Сега искам да си вървя у дома.

Деймън се усмихна. Ферарито му беше в безопасност.

Неизбежната й капитулация ще е много приятна, помисли си той, докато шофираше. Ако наистина се окаже толкова податлива, колкото изглежда, може би щеше да я задържи няколко дни и дори да я промени.

Но отвътре го глождеше необяснимо безпокойство. Заради Елена, разбира се. Да е толкова близо до пансиона и да не се осмели да я види заради онова, което би могъл да стори. О, по дяволите, което вече трябваше да съм сторил, помисли си, обхванат от внезапно нетърпение. Стефан беше прав — днес с него ставаше нещо нередно.

Беше необяснимо объркан и разстроен. Това, което вече трябваше да е сторил, бе да смачка лицето на малкия си брат в прахта, да му извие врата като на пиле, а след това да изтича нагоре по онези тесни и извити стълби и да отведе Елена доброволно или против волята й. Не го бе направил, заради някаква сладникава сантименталност и глупост, защото не искаше да чуе виковете й, когато повдигне тази несравнима брадичка и забие удължените си, изострени от изгарящото го желание зъби, в нежната й бяла лебедова шия.

В колата се разнесе някакъв шум.

— … не мислиш ли? — питаше Дамарис.

Раздразнен и твърде погълнат от фантазията си, за да внимава за това, което говореше спътницата му, той рязко й нареди да замълчи и тя тутакси притихна. Дамарис беше тъпа, но хубава провинциалистка. Сега седеше с развяна от вятъра коса, с празни очи, с присвити зеници, абсолютно неподвижна.

Деймън изсъска раздразнено. Не можеше да се върне към фантазията си; дори и в тишината на колата, въображаемите ридания на Елена му пречеха.

Но тя няма да плаче, след като веднъж завинаги я превърне във вампир, обади се един тънък глас в съзнанието му. Деймън наклони глава и се наведе назад, отпуснал ръце върху волана. Веднъж вече се бе опитал да я направи своята принцеса на мрака — защо да не опита отново? Тогава ще му принадлежи напълно и ако трябва да се откаже от човешката й кръв… е, в момента и без това не получаваше нито капка от нея, нали така? , обади се отново подигравателният вътрешен глас. Елена, бледа и заобиколена от сиянието на Силата, присъща само на вампирите, с русата си почти до бяло коса, облечена в черна сатенена рокля, открояваща ослепителната белота на кожата й. Това бе картина, която би накарала сърцето на всеки вампир да забие по-бързо.

Сега, след като бе дух, я искаше повече от всякога. Дори като вампир тя ще запази по-голямата част от същността си и той съвсем ясно си я представяше: светлината й срещу неговия мрак, меката й белота, сгушена в твърдите му мускулести ръце. Щеше да укроти тази прелестна уста с целувките си, да я задуши с тях…

Но какво си мислеше той? Вампирите не се целуваха за удоволствие — особено не и с други вампири. Кръвта, ловът, това беше всичко. Целувките, без да са необходими за покоряването на жертвата, бяха безсмислени; те нямаше да доведат до никъде. Само сантименталните идиоти като брат му се занимаваха с подобни глупости. Един зрял вампир може да сподели кръвта си с простосмъртна жертва, като в същото време контролира изцяло съзнанието й и свържат умовете си. Това бе тяхното удоволствие.

При все това Деймън изпитваше вълнение при мисълта да целуне Елена, да я целуне против волята й, да усети как отчаяната й съпротива замира… последвана от кратко колебание, миг преди да му се отдаде напълно.

Може би полудявам, помисли си Деймън. Доколкото си спомняше, никога досега не бе губил разсъдъка си и имаше нещо примамливо в идеята. Бяха минали векове, откакто бе изпитвал подобно вълнение.