Майкл Скотт: 13-те светини

Ухилен, Томи беше коленичил от лявата страна на Беа. Джудит седеше със скръстени крака от другата й страна. Двете момичета бяха облечени в съвършено еднакви роклички на цветя, а ленти в цвета на рокличките прибираха черните им коси назад и ги оставяха да падат на свободни вълни по раменете им. Малките тъмнокоси момичета толкова си приличаха, че можеха да минат за сестри.

Пет от тези деца вече бяха мъртви.

Вървейки едва-едва, като се подпираше тежко на един бастун, за който се беше заклела, че никога няма да използва, Джудит обиколи малката къща и провери два пъти дали всички прозорци са здраво затворени и дали вратите са заключени. Не беше сигурна дали от тази бариера ще има полза, когато онези дойдат за нея, но може би все пак щеше да ги забави достатъчно, за да успее да глътне предписаните й хапчета, които винаги носеше в себе си.

Джудит би могла да отиде в полицията, но пък кой щеше да повярва на бръщолевенето на една стара жена, която живее сама и всички знаеха, че говори с котката си? Какво да им каже — че пет от децата, с които е била евакуирана през войната, са убити и че тя е сигурна, че тя самата ще бъде една от следващите жертви?

— Кажете, госпожо Уокър, защо някой би искал да ви убие?

— Защото аз съм един от Пазителите на тринадесетте светини на Британия.

Джудит поспря в края на стълбите и се усмихна при тази мисъл. Дори на нея самата й звучеше абсурдно. Всъщност и преди седемдесет години се отнасяше към това със същия скептицизъм.

Старата жена се заизкачва бавно, като се държеше здраво за парапета и слагаше бастуна също така здраво, преди да се изкачи на следващото стъпало. Преди две години падна лошо и си счупи дясната бедрена кост и оттогава ходеше с бастун.

Славната военна есен преди седемдесет години… Тринадесет деца бяха разквартирувани в едно село в подножието на Уелските планини и през следващите месеци те се превърнаха в нещо като семейство. Повечето от тях за първи път напускаха дома си и никога преди това не бяха виждали ферма.

Беше си едно великолепно приключение.

През лятото на 1940 година във фермата се появи старец с дълга бяла коса. За децата той беше просто поредното интересно нещо, с което се срещаха, особено като взе да им разказва своите безумни и чудати приказки за вълшебства и магии.

В лъчите на късното следобедно слънце танцуваха прашинки, а сухият застоял въздух я накара да се разкиха.

Няколко месеца старецът събуждаше любопитството им с разни тайни и части от приказки и намеци, че те не са като другите деца, така че няма нищо чудно, че точно те са дошли тук. Той обичаше да използва думата „повикани“.

Джудит отвори килера и сбърчи нос от неприятната миризма на нафталин.

Няколко седмици той им говореше, че са по-особени, че са неговите млади рицари, неговите Пазители. Но лятото си отиваше, есента приближаваше и в разказите на стареца се появи странна настойчивост. Той започна да говори с всеки един от тях поотделно, като им разказваше едни по-особени приказки — тревожещи и плашещи, които по някакъв странен начин им се струваха познати — сякаш винаги са ги носели в себе си, а сега той просто ги отключваше. И до ден-днешен Джудит си мислеше за него всяка година, като наближеше 31-ви октомври, древният келтски празник Сауин — Денят на Вси светии.

Джудит потръпна. Все още помнеше приказката, която старецът й разказа тогава. Думите му продължаваха да отекват в съзнанието й и да предизвикват вълнения, които сякаш никога нямаше да стихнат. През последните седемдесет години приказката на стареца добавяше към фантазиите й релефността на живи картини и стъписващи кошмари, които тя използваше, за да гради своята успешна кариера на детска писателка. Като пренасяше фантастичните картини на хартия, тя като че ли пресъздаваше част от плашеща им сила, но и придобиваше известна власт над тях.

Джудит Уокър отвори килера и извади едно старо палто. Брат й го носеше преди време, но през шестдесетте години то излезе от мода и се озова на закачалката в килера. Джудит овеси сивото палто на вратата и извади от един от грамадните му джобове пакет, увит в хартия. Отнесе пакета на леглото, поколеба се, а после с нежелание го разви.

Искаше се доста въображение, за да се види, че парчето ръждясал метал, увито в пожълтял вестник, е ефес и част от острието на меч. Тя обаче никога не се бе съмнявала в това. Когато старият скитник за първи път допря меча до ръцете й, прошепна в ухото й истинското му име. Джудит още усещаше острия и гранясал дъх на стареца току до лицето си. Нейните възможности се изчерпваха с това да назове меча с истинското му име и така да освободи неговата сила. Не бе произнасяла на глас това име от много години…