Майкл Скотт: 13-те светини

— Госпожо Клей… госпожо Клей? — викна Виола, като се опитваше да надмогне музиката. — Беатрис? Аз съм, Виола Джилиан. Наред ли е всичко?

Отговор не последва.

Сигурно старата жена е тръгнала нанякъде и е получила инфаркт или нещо друго, така че сега на Виола щеше да й се наложи да вика линейка, а вероятно и да изкара нощта в болницата. А на сутринта щеше да е като парцал.

Виола бутна вратата на хола и замръзна. Смрадта тук беше непоносима, в очите й запари остра воня на урина. Под слабата светлина тя видя, че стаята е обърната с краката нагоре. Красивата музика продължаваше да се носи наоколо — надменен контрапункт на оскверненото жилище. Ни една мебел не беше на мястото си, подлакътниците на фотьойлите до камината бяха изтръгнати, гърбът на дивана с шарка на розови цветя бе строшен надве, пълнежът от разрязаните възглавници висеше на дълги фъндъци, чекмеджетата бяха извадени от бюрото, а съдържанието им бе пръснато по земята, картините по стените бяха изпонарязани, а рамките им бяха усукани така, сякаш някой ги беше изстисквал. На пода лежеше едно антикварно викторианско огледало с ветрило от пукнатини, започващи от една дълбока вдлъбнатина, сякаш някой го бе тъпкал с крака. На килима тъжно проблясваха ситните парченца от огромната колекция от стъклени фигурки на госпожа Клей.

„Обир с взлом!“, реши Виола.

Опита се да запази спокойствие и няколко пъти пое дълбоко дъх. Апартаментът е обран с взлом. Къде обаче е госпожа Клей? Докато си проправяше път сред разрухата, а под краката й хрущяха натрошени стъкла, Виола се молеше старата жена да не е била тук, когато е станало всичко това, дълбоко в себе си обаче знаеше, че е била. Беатрис Клей много рядко напускаше своя апартамент нощем. „Твърде е опасно“ — така казваше обикновено.

Виола бутна вратата на спалнята и някакви книги застъргаха по пода. Младата жена натисна по-силно и успя да я отвори достатъчно широко, за да стигне до ключа за лампата. Натисна го, но и този път не последва нищо. На слабата светлина от хола тя видя, че спалнята също е обърната наопаки, а върху леглото беше струпана купчина от тъмни дрехи и одеяла.

— Беатрис? Аз съм, Виола.

Вързопът дрехи на леглото се размърда и се чу тихо дишане. Виола се стрелна през стаята и сред струпаните одеяла видя главата на старата жена. Сграбчи първото одеяло, вдигна го и усети, че е топло и влажно, а от него нещо капе. Лицето й се сгърчи. Най-вероятно мръсниците са завързали Беатрис. Виола посегна към следващото одеяло. В този момент вратата на спалнята изскърца, люшна се напред и лъч светлина падна върху леглото. Гледката бе ужасяваща.

Гърлото на Беатрис Клей бе прерязано, но първо бяха осакатили жестоко тялото й. Въпреки отвратителните рани старицата все още бе жива, устата и очите й бяха широко отворени в безмълвна агония, а дишането й бавно се превръщаше в хъркане.

Младата жена дори не успя да извика.

Върху леглото падна нечия сянка.

Виола усети как й прилошава от ужас и се обърна, за да види нещото, което изпълваше рамката на вратата. Светлината се отразяваше във влажна оголена плът. Тя успя да види висок, мускулест мъж, но заради светлината от хола, която идваше иззад гърба му, чертите му оставаха в сянка. Той вдигна лявата си ръка и светлината се отрази в някаква течност, която се стичаше по копието, което стискаше. Мъжът пристъпи напред и Виола усети миризмата му — плътен мускусен дъх на пот и меден дъх на кръв.

— Моля ви… — прошепна младата жена.

Черна светлина потрепна по острието на оръжието.

„Съзри Копието на печалния гръм!“

Мъжът най-безсрамно започна да дирижира дразнещата нервите „Увертюра 1812“ със смъртоносното оръжие, и когато увертюрата стигна кулминацията си, рамото му потрепна, извъртя се и черната светлина се стрелна към Виола.

Болка нямаше.

Виола усети студенина под гърдите си, а след това топлина, която потече навън и я обгърна. Усети как през корема й се процежда нещо. Опита се да заговори, но не й стигна въздух, за да оформи думите. Виждаше светлина в стаята, студено синьо-зелено искрене, което се виеше по приличащото на листо острие на копието.

Наръгаха я… Боже милостиви, наръгаха я!

Огнените езици, които се виеха около дръжката на копието, се издигнаха и осветиха плътта на ръката, която държеше оръжието. Докато Виола падаше на колене, а двете й ръце притискаха широко зеещата рана в гърдите й, тя с безпокойство забеляза, че мъжът беше хубав и висок.