Майкл Скотт: 13-те светини

Щом излезе от бара, навън я посрещна прекрасна есенна вечер — безоблачна, мека и благоуханна, затова тя реши да се поразходи до апартамента си, който се намираше съвсем наблизо, в Сохо.

Не беше изминала и двеста метра, когато усети кожата на тила й да изтръпва. През целия си живот Виола бе танцувала, а всеки танцьор е изпитвал това усещане, обикновено когато някой от публиката гледа право в него.

Виола беше сигурна, че някой я гледа.

В единадесет и половина вечерта лондонските улици се пълнят с неделни гуляйджии. Виола стисна чантата си по-здраво и ускори крачка. Напоследък бяха станали няколко жестоки улични обира, а плановете й определено не включваха тя да е поредната жертва. Апартаментът й се намираше на не повече от десет минути пеша. Тя продължи да поглежда назад на всеки ъгъл, но не видя никого. Въпреки това изтръпването на тила й не минаваше. Виола забърза по не особено оживената „Дийн стрийт“ и в мига, в който стигна пустия „Карлайл плейс“ вече почти тичаше.

Едва когато влезе в сградата и затвори вратата зад себе си, Виола се почувства в безопасност и се отпусна. Отбеляза си наум, че трябва да поговори с психотерапевта си за засилилите се пристъпи на тревожност. Като за актриса тя водеше доста скучен живот, така че на практика шансът хора като нея да пострадат бе равен на нула. Тя се засмя на глупавия си страх и си затананика една от най-известните песни на Нанси. В преддверието на сградата прегледа набързо пощата от деня. Изхвърли няколко просрочени сметки, но запази талона за магазина „Антрополоджи“ 4 4 Канадска верига магазини за дамски аксесоари и сувенири. — Б.пр. , който наскоро отвориха на „Риджънт стрийт“. После мисълта й скочи към далеч по-практични въпроси — зачуди се дали ще успее да убеди костюмерката да смени червената рокля на Нанси и да поразголи деколтето още малко, така че да се подчертаят две от най-хубавите й черти.

Виола се заизкачва по стълбите и точно тогава чу приглушения вик от апартамент 1С — апартамента на госпожа Клей.

Въпреки че не беше човек, който се бърка в хорските работи, особено ако човекът е седемдесетгодишен и непрекъснато се оплаква, че Виола вдига твърде много шум, тя затича нагоре по стълбите. Чу се приглушен звън от счупване на стъкло. Виола се закова на място и бавно се обърна назад. Нещо не беше както трябва.

После колебливо се приближи до апартамента на старицата. Изправи се пред вратата, притисна лице до студеното дърво, затвори очи и се заслуша. Но единственото, което успя да различи отвътре, беше някакъв дрезгав звук, сякаш някой диша трудно.

Виола почука тихо, не искаше да буди съседите. След като не чу отговор, тя натисна звънеца. От другата страна на вратата се разнесе „Увертюра 1912“ на Чайковски. За секунда си помисли, че така звъни звънецът, но после реши, че най-вероятно е радиото за класическа музика, единственото радио, което слушаше госпожа Клей и то обикновено сутрин много рано.

Все така никакъв отговор.

Виола отново натисна звънеца и едва сега си даде сметка, че музиката свири някак неестествено силно. Толкова късно вечер от апартамента на старата жена никога не се чуваше нищо. Виола изведнъж се зачуди дали госпожа Клей не е получила инфаркт. Старицата изглеждаше като образец на здраве и бе изключително жива и пъргава за възрастта си. „Хубав селски въздух“, каза тя веднъж на Виола, докато я убеждаваше да спре пушенето (навик, който придоби в театралното училище), „като момиче живеех на село. Този въздух ти стига за цял живот.“

Виола натисна звънеца толкова силно, че върхът на пръста й побеля. Може би госпожа Клей не чува звънеца заради музиката, която беше станала неприятно силна. Тъй като никой не отговори на звъненето, Виола взе да рови в дамската си чанта и извади своята връзка ключове. Преди няколко месеца старата жена й даде един ключ от жилището за „всеки случай“.

Виола прерови цялата връзка и най-накрая намери ключа, който й трябваше. Вкара го в патрона и натисна дръжката. Миризмите я блъснаха веднага щом отвори вратата — лъхна я нещо остро, метално, тръпчиво и неприятно, смесено с воня на изпражнения. Виола се ужаси, започна да й се повдига, докато се опитваше да напипа ключа за осветлението. Най-накрая пръстите й го откриха, но от това не последва нищо. Виола остави вратата отворена, че да влиза светлина в коридорчето, направи крачка напред… и осъзна, че килимът под краката й жвака, прогизнал и лепкав от някаква течност, която беше твърде гъста, за да е вода. На какво е стъпила? Реши, че не иска да знае, и че каквото и да е, ще се измие. Поне така се надяваше.