Джанин Фрост - На крачка от гроба

Артериално парти? Ами и така можеше да се каже.

— Честно казано, не знам как узнах. Просто знаех. Като начало, твоят вид изглежда различно. Всички вие. Кожата ви изглежда… почти безплътна. Движите се по различен начин, някак по-целенасочено. И когато съм близо до вас, го усещам във въздуха, нещо като статично електричество. Доволен ли си сега? Чу ли, каквото искаше? — Отчаяно се опитвах да запазя куража си, ала не ми се удаваше. Да бъда груба, бе единственото, което ми оставаше.

— Почти. Колко вампири си убила? Не ме лъжи, ще разбера.

Присвивайки устни, се зачудих дали да не излъжа въпреки предупреждението. Дали нямаше да е по-добре, ако мисли, че съм убила едва двама? Навярно нямаше да има никакво значение. Щом можеше да разбере дали лъжа, вероятно можеше и да ми причини нещо по-лошо от това, да ме убие. Имаше толкова много неща, по-лоши от смъртта…

— Шестнайсет, включително приятеля ти от снощи. — Честността надделя.

— Шестнайсет? — повтори той невярващо, отново оглеждайки ме от горе до долу. — Очистила си шестнайсет вампира само с помощта на кола си и с шеметното си деколте? Срам ме е от вида ми, да.

— И щях да убия още, ако не бях толкова млада, за да влизам в баровете, които са ловни зони на вампирите, а да не говорим пък колко време изгубих, когато дядо се разболя. — Разлютих се. Приключих с опитите да не го разгневявам.

За едно мигване на окото той изчезна и ме остави да зяпам мястото, на което бе стоял допреди миг. Определено бе бърз. По-бърз от всеки вампир, когото бях виждала. Проклинах предишното си нетърпение. Де да бях изчакала следващия уикенд, за да изляза отново на лов. Де да бях изчакала.

Оставена сама, протегнах шия да се огледам и да видя къде се намирам. Като начало осъзнах, че май съм в пещера. Разнасяше се звук на капеща вода и бе тъмно дори за моите очи. Единствената лампа пръскаше светлина само в най-близкото ми обкръжение. Останалото бе чернота, истинска като кошмарите ми. Чух приглушено ехо от него в далечината, колко далече обаче — нямах представа. Съзряла възможността, стиснах с пръсти веригите, които ме приковаваха, и дръпнах надолу с всичка сила. По веждите ми изби пот, краката ми се свиха от усилието и аз насочих мощта на всеки свой мускул към целта.

Металът задра в камъка, веригите издрънчаха от допира една в друга и тогава лампата внезапно угасна. Смехът от мрака ме накара да се отпусна пораженчески.

— О, съжалявам за това. Те не могат да бъдат изтръгнати. Не могат да се помръднат и на сантиметър — нито пък ти. Браво, че поне се опита. Омразно ми е да си мисля, че духът ти вече е пречупен. Нямаше да е забавно, ако е така.

— Мразя те. — За да избегна хлипането, извърнах лице от мястото, където мислех, че стои той, и затворих очи. Отче наш, който си на небесата! Да се свети Твоето име…

— Времето изтече, сладурче.

… да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля…

Очите ми бяха затворени, ала усетих как той се приближи и се притисна в мен. Неспособна да го спра, дъхът ми заизскача на къси резки въздишки. Ръцете му се плъзнаха в косата ми и я пригладиха на врата ми.

… както на небето, тъй и на земята…

Устата му се сключи на шията ми, езикът му заигра в кръгове около пулса ми. Гърбът ми се притисна в стената, докато опитвах да изчезна в скалата, ала студеният твърд варовик не предлагаше никаква възможност за бягство. Усетих натиска на остри зъби върху незащитената си уязвима артерия. Душеше врата ми така, както гладен лъв души газела.

— Последен шанс, Котенце. За кого работиш? Кажи ми истината и ще те оставя да живееш.

— Казах ти истината. — Този тъничък шепот не можеше да е моят. Бушуването на кръвта в ушите ми бе оглушително. Още ли бяха затворени очите ми? Не, виждах слабо зелено сияние в мрака. Вампирски очи.

— Не ти вярвам… — Нежно казано, но ме посече като с тежка секира.

Амин…

— По дяволите, виж си очите.

Толкова дълбоко бях потънала в пламенната молитва, че не усетих кога се отдръпна. Той невярващо ме зяпна с отворена уста, от която се виждаха кучешките му зъби. Сега лицето му бе осветявано от новото зелено сияние на собствените ми очи. Вече и неговите кафяви очи носеха този оттенък и еднаквите изумруденозелени лъчи свързаха шокираните ни погледи.

— Само виж проклетите си очи!

Стисна главата ми, сякаш щеше да изхвръкне. Все още замаяна от непосредствената близост, изломотих отговора си:

— Няма нужда да ги… гледам. Виждала съм ги. Променят се от сиви на зелени, когато съм разстроена. Сега доволен ли си? Повече ли ще се радваш на вечерята си?