Джанин Фрост - На крачка от гроба

Беше смущаващо, най-малкото. Всички останали винаги бяха бърборили с готовност.

— Просто исках да знам. Аз съм Кат. — Слязох от магистралата и завих по черен път, водещ към езерото.

— Кат 3 3 Cat — котка (англ.). — Бел.прев. , хм-м-м? Мен ако питаш, си по-скоро Котенце.

Извърнах рязко глава и го изгледах ядно.

— Името ми е Кат — твърдо повторих. — Кат Рейвън.

— Както кажеш, Котенце.

Натиснах рязко спирачките.

— Проблем ли имаш, господине?

Тъмните вежди се повдигнаха.

— Няма никакъв проблем, сладурче. Тук ли спираме? Тук ли искаш да се чукаме?

Ето го отново онова досадно изчервяване, предизвикано от неговата безцеремонност.

— Ъм, не. Малко по-нататък. Там е по-красиво. — Насочих колата по-навътре сред дърветата.

Той тихо се засмя.

— Обзалагам се, че е така, сладурче.

Когато пикапът спря на любимото ми място, се озърнах към мъжа. Той седеше точно както и преди, неподвижно. Нямаше начин да премина към изненадата в панталона си, не още. Прочистих гърло и махнах към дърветата.

— Не искаш ли да идем навън, за да… се поклатим? — Беше странна дума, но бе много по-добра от „чукаме“.

Преди да ми отговори, мълниеносна усмивка озари лицето му.

— О, не. Тук. Обичам да го правя в кола.

— Ами… — Мътните го взели, сега какво? Това нямаше да сработи. — Тук няма много място. — Понечих да отворя вратата си.

Той дори не помръдна.

— Има предостатъчно място, Котенце. Аз ще остана тук.

— Не ме наричай Котенце. — Гласът ми бе по-остър, отколкото повеляваше романтиката, но бях истински вбесена. Колкото по-скоро умреше, толкова по-добре.

Той просто ме игнорира.

— Свали си дрехите. Да видим какво можеш да покажеш.

— Моля? — Това вече беше прекалено.

— Няма да ме чукаш с всичките си дрехи, нали, Котенце? — подигра ми се той. — Е, предполагам, че можеш да махнеш поне гащичките си. Хайде. Цяла нощ ли ще се мотаеш.

О, как щях да го накарам да съжалява. Надявах се, че ще го боли зверски. Погледнах го с усмивка на превъзходство.

— Ти пръв.

Той се ухили отново и показа човешки зъби.

— Свенливо птиче си, а? Не бих предположил, така както ми се натискаше и направо дойде да си го поискаш? Ще го направим едновременно.

Копеле! Това бе най-мръсната дума, за която се сетих, и си я повтарях наум, докато предпазливо го наблюдавах, разкопчавайки джинсите си. Той безгрижно разкопча колана си, панталоните и свали ризата си. Движението му разкри стегнат блед корем, без окосмяване, с изключение на мястото, което срещаше слабините му.

Отидох много по-далеч, отколкото когато и да било друг път. Толкова ме беше срам, пръстите ми трепереха, докато свалях джинсите си.

— Виж тук, сладурче, виж какво имам за теб.

Погледнах надолу и зърнах как плъзна ръка към слабините си, преди бързо да отвърна поглед. Колът бе почти в ръката ми, трябваше ми само още миг…

Свенливостта ми изигра лош номер. Когато се обърнах, за да не гледам слабините му, юмрукът му се стрелна с невероятна бързина и ме халоса по главата. Просветна светкавица, следвана от остра болка, и после настъпи тишина.

Сякаш нещо дълбаеше в черепа ми. Агонизиращо и бавно отворих очи, присвивайки ги заради ярко светещата лампа до мен. Слънцето направо бледнееше в сравнение с нея. Ръцете ми бяха вдигнати над главата, китките ме боляха, а болката в главата ми ме принуди веднага да се приведа и да повърна.

— Мисля, че видях котенце 4 4 Репликата е известна и често употребявана от птичето Туити по отношение на котарака Силвестър — анимационни герои от сериите на „Уорнър Брадърс“. — Бел.прев. .

Ироничният глас накара болката ми да изчезне сред прилив на ужас. Когато видях вампира наблизо, потреперих.

— Видях! Видях! Наистина видях котенце 5 5 Отново реплика на Туити — Бел.прев. !

Приключил с имитирането на пиленцето Туити, той се ухили неприятно насреща ми. Опитах да избягам и установих, че ръцете ми са оковани за стената. Краката ми също бяха приковани. Блузата и панталоните ми бяха изчезнали, оставяйки ме единствено по сутиен и бикини. Дори ръкавиците ми ги нямаше. О, Боже!

— Е, сега, сладурче, нека се захващаме за работа. — Шегите бяха оставени настрана и тонът и погледът му станаха твърди като гранит. — За кого работиш?

Това така ме изненада, че ми отне минута, преди да отговоря.

— Не работя за никого.

— Гламавщини. — Той така избълва думата, че не се налагаше да знам значението й, за да се досетя, че не ми вярва. Извих се, когато се приближи.