Джанин Фрост - На крачка от гроба

Много по-късно, когато се прибрах у дома, вече си подсвирквах. Все пак се оказа, че нощта не бе отишла напразно. Един се измъкна, но друг повече нямаше да дебне из мрака. Майка ми спеше в стаята, която споделяхме. На сутринта щях да й разкажа. Това бе първият въпрос, който ми задаваше по време на почивните дни. Залови ли някое от онези същества, Катрин? Ами, да, залових! И всичко това, без да пострадам. Можеше ли да се желае нещо повече?

Всъщност бях в толкова добро настроение, че реших следващата вечер да се пробвам пак в същия клуб. В края на краищата в околността дебнеше опасен кръвопиец и аз трябваше да го спра, нали така? Затова и нетърпеливо се заех с обичайните си домакински задължения. С майка ми живеехме заедно с дядо и баба. Те бяха собственици на скромен двуетажен дом, някогашен обор всъщност. Изолираното място и неговите множество акри земя се бяха оказали полезни.

В девет вече бях излязла от вкъщи.

Отново беше претъпкано, бе събота вечер.

Музиката пак бе така силна, а лицата все така безинтересни. Първоначалната ми обиколка не доведе до нищо, разваляйки леко настроението ми. Насочих се към бара и не забелязах припукването във въздуха, преди да чуя гласа.

— Сега съм готов за чукането.

— Какво?

Извърнах се, с намерението възмутено да подпаля ушите на непознатата отрепка, и застинах. Това бе той. Изчервих се, като си спомних какво бях казала предната вечер. Явно и той помнеше.

— А, да, ами… — Е, как точно се очакваше да отговори на такова нещо едно момиче? — Ъм-м-м, едно питие първо? Бира или…

— Не си прави труда. — Той прекъсна знака, който давах на бармана, и проследи с пръст извивката на челюстта ми. — Да вървим.

— Сега? — Огледах се неподготвена.

— Да, сега. Промени си мнението ли, сладурче?

В очите му се четеше предизвикателство и някакъв блясък, който не разгадавах. Не исках да рискувам отново да го изпусна, затова грабнах чантата си и посочих към вратата.

— Води ме.

— Не, не. — Той се усмихна смразяващо. — Път на дамите.

Няколко пъти хвърлях поглед през рамо към него и го отведох на паркинга. Когато се озовахме навън, той ме загледа очаквателно.

— Ами докарай колата си и да тръгваме.

— Моята кола? Аз… аз… нямам кола. Къде е твоята кола? — Опитвах се да остана хладнокръвна, ала вътрешно бях уплашена. Това нарушаваше навиците ми и не ми се нравеше.

— Аз съм с мотоциклет. Ще ти хареса ли да се повозиш на него?

— Мотор? — Не, нямаше да стане. Нямаше багажник, в който да превозя тялото му, а нямах намерение да го просна на кормилото и да пазя равновесие. Пък и не знаех как се кара мотор. — Ъм-м, нека вземем моята кола тогава. Ей там е.

Докато вървях към пикапа, си напомнях, че трябва да залитам. Надявах се да си помисли, че съм се наливала с алкохол.

— Причу ми се да казваш, че нямаш кола — викна той след мен.

Спрях и се обърнах към него. По дяволите, така бях казала.

— Забравих, че е тук — излъгах нехайно. — Май пих прекалено много. Искаш ли ти да караш?

— Не, благодаря — бе незабавният му отговор. Поради някаква причина силният му английски акцент ме подразни.

Опитах отново с крива усмивка. Той трябваше да шофира. Оръжието бе в десния джоб на панталона ми, защото винаги досега бях сядала на мястото до шофьора.

— Наистина, мисля, че ти трябва да караш. Чувствам се замаяна. Не бих искала да ни блъсна в някое дърво.

Не мина.

— Ако просто искаш да протакаш за друга вечер…

— Не! — Отчаянието в гласа ми накара едната му вежда да се повдигне. — Исках да кажа, ти си толкова готин и… — Какво, мътните го взели, се казва в такава ситуация? — Наистина, наистина искам да го направим.

Той потисна смеха си и тъмните му очи заблестяха. Над ризата си небрежно носеше джинсово яке. На уличните светлини скулите му изглеждаха още по-изсечени. Никога преди не бях зървала толкова идеално изваяни черти.

Изгледа ме от глава до пети, а езикът му проследи вътрешната линия на долната му устна.

— Добре тогава, да тръгваме. Ти ще караш.

Без да каже и дума повече, той се качи в пикапа и се настани на мястото до шофьора.

Оставена без друг избор, седнах зад волана и потеглих, насочвайки се към магистралата. Минутите се изнизваха, ала аз не знаех какво да кажа. Тишината беше изнервяща. Той не говореше, но усещах как очите му се стрелкат към мен. Накрая не издържах и зададох първия въпрос, който ми дойде на ума:

— Как се казваш?

— Има ли значение?

Погледнах надясно и срещнах очите му. Бяха толкова тъмнокафяви, почти черни. В тях отново се четеше онази хладнокръвна нотка, почти като неизказано предизвикателство.