Джанин Фрост - На крачка от гроба

Хората се оплакват, че имат гадни бащи или пък кирливи ризи за вадене в семейството. Това важеше и за мен. Е, не ме разбирайте погрешно.

Невинаги съм знаела какво съм. Майка ми, единствената, посветена в тайната, не ми каза, докато не навърших шестнайсет. Израснах със способности, които другите деца нямаха, ала когато я разпитвах за тях, тя се ядосваше и не ми даваше да говоря за това. Научих се да задържам всичко в себе си и да крия различията си. За останалите хора бях просто странна. Нямах приятели. Обичах да скитам по късни доби и имах чудата бледа кожа. Дори баба ми и дядо ми не знаеха какво се крие в мен, както и онези, които преследвах.

Почивните ми дни вече протичаха почти еднакво. Отивах в някой от клубовете на разстояние три часа път с кола, за да работя. Обаче не така, както добрият шериф си помисли, а по съвсем различен начин. Пиех като смок и чаках да ме заговори някой специален. Някой, за когото се надявах, че впоследствие ще мога да го заровя в задния двор, ако преди това не ме убиеше. Правя това вече от шест години. Може и да си прося смъртта. Смешно, наистина, като се има предвид, че всъщност съм полумъртва.

Ето затова срещата със закона не ме спря да изляза следващия петък. Така поне знаех, че правя един човек щастлив. Майка си. Права си беше тя да им има зъб. Само се надявах ненавистта й да не се насочи и към мен.

Силната музика в заведението ме блъсна като вълна, раздвижвайки пулса ми в собствения си ритъм. Внимателно си проправих път сред тълпата, търсейки усещането, което не можеше да се сбърка. Мястото бе претъпкано, беше типична петъчна вечер. След като се мотах наоколо в продължение на почти час, ме сполетяха първите жегвания на разочарованието. Тук явно имаше само хора. С въздишка седнах на бара и си поръчах джин с тоник. Първият мъж, който се опита да ме убие, ми поръча това питие. Сега си го поръчвах сама. Кой каза, че не съм сантиментална?

От време на време ме заговаряха разни мъже. Нещо във факта, че съм сама жена, сякаш им крещеше: „Изчукай ме!“ Любезно и недотам любезно ги отпращах в зависимост от това, колко настойчиви бяха. Не бях дошла за среща. След първото ми гадже, Дани, никога повече не исках да излизам по срещи. Ако момчето бе живо, не ме интересуваше. Не е чудно, че дори нямах любовен живот, за който да говоря.

След още три питиета реших отново да обиколя заведението, понеже така или иначе не сполучих с поведението си на примамка. Бе почти полунощ и досега нямаше нищо друго, освен алкохол, наркотици и танци.

В дъното на клуба бяха закътани сепаретата. Когато минавах покрай едно от тях, долових силно зареден въздух. Някой или нещо бе наблизо. Спрях и бавно се завъртях в кръг, опитвайки да определя посоката.

Зърнах темето на мъж, извън светлината и закриван от сенките, привел надолу глава. Косата му бе едва ли не бяла под проблясващото осветление, а кожата му бе гладка. Очертанията и извивките се превърнаха в черти, когато той вдигна поглед и забеляза, че го наблюдавам. Веждите му бяха подчертано по-тъмни от косата, която навярно бе светлоруса. Очите му също бяха тъмни, прекалено дълбоки, за да отгатна какъв е цветът им. Имаше скули като изваяни от мрамор и идеалната му диамантено-сметанова кожа блестеше изпод яката на ризата.

Бинго!

Лепвайки изкуствена усмивка на лицето си, бавно запристъпвах с походката на пиян човек и се настаних на мястото срещу него.

— Здрасти, готин — рекох с най-съблазнителния си глас.

— Не сега.

Тонът му бе рязък, с отчетлив английски акцент. Премигнах глуповато за миг, мислейки, че вероятно наистина съм пила прекалено много и че не съм го разбрала.

— Моля?

— Зает съм. — Звучеше нетърпеливо и леко раздразнено.

В мен се надигна смущение. Нима се бях объркала? Само за да се уверя, протегнах ръка и прокарах лекичко пръст по неговата. Силата едва не заструи от кожата му. Не беше човек, безспорно.

— Чудех се, ъм… — запъвайки се в собствените си думи, потърсих примамливи изрази. Честно казано, това никога преди не се бе случвало. Обикновено тези от неговия вид бяха лесна плячка. Не знаех как да се справя със ситуацията, така както щеше да го направи истинска професионалистка. — Искаш ли да се чукаме?

Думите изскочиха сами и аз се ужасих от себе си и от факта, че ги бях изрекла. Едва се въздържах да не затисна устата си с ръка, защото никога преди не бях употребявала тази дума.

След втория си отказ ми бе обърнал гръб, но сега ме погледна с развеселена усмивка. Тъмните му очи ме огледаха преценяващо.