Джанин Фрост - На крачка от гроба

— За кого работиш? — Този път заплахата бе по-силно изразена.

— За никого.

Когато ме зашлеви, главата ми се лашна назад. Сълзи напълниха очите ми, но ги задържах там. Щях да умра, но нямаше да се унижавам.

— Върви по дяволите.

Ушите ми моментално писнаха отново. Този път вкусих кръв.

— Още веднъж, за кого работиш?

Плюейки кръвта, яростно му изкрещях:

— За никого, задник такъв!

Той премигна от изненада, сетне се поклати на пети и се разсмя толкова силно, че ушите ми зазвънтяха. Възвръщайки самообладанието си, той се приведе напред, докато устните му не се озоваха на сантиметри от лицето ми. Кучешките му зъби блестяха на светлината.

— Знам, че лъжеш.

Гласът му бе шепот. Вампирът приведе глава, докато устата му не докосна шията ми. Стегнах се, молейки се да имам достатъчно сила и да не прося милост за живота си.

Хладният дъх бръсна кожата ми.

— Знам, че лъжеш — продължи той. — Защото снощи търсих едно момче. Когато го забелязах, видях с него да си тръгва същото красиво червенокосо момиче, което ме сваляше. Последвах ги, възнамерявайки да го изненадам, докато е зает. Вместо това наблюдавах как ти заби кол в сърцето му, и то какъв кол! — Той триумфиращо размаха модифицираното ми оръжие пред поразения ми взор. — Дърво отвън, сребро отвътре. Ето това се нарича качествен продукт, произведен в Америка! Пуф, и него вече го нямаше! Но с това не се приключи. Ти го хвърли в багажника и подкара към пикала си, където отсече главата му и го зарови. Сетне се прибра, подсвирквайки си весела мелодийка. Как, по дяволите, направи това, а? Не работиш за никого? Тогава защо ето тук — той приближи нос до шията ми и вдиша — долавям нещо различно от човек? Слабо е, но не може да се сбърка. Вампир. Имаш шеф, имаш. Храни те с кръвта си, нали? Ставаш по-силна и по-бърза, но все пак си само човек. И ние, клетите вампове, така и не разбираме какво ни е сполетяло. Ние виждаме само… храна. — Той леко притисна пръст към препускащия ми пулс. — Сега, за последен път, преди да забравя обноските си, кажи ми кой е шефът ти.

Погледнах го със съзнанието, че неговото лице е последното, което някога ще видя. За кратко ме налегна горчивина, преди да я отпратя от съзнанието си. Нямаше да се оплаквам. Може би, може би светът щеше да се превърне в по-добро място заради онова, което бях направила. Само на това се надявах и затова щях да умра, казвайки истината на екзекутора си.

— Нямам шеф. — Всяка дума бе отрова. Нямаше защо да бъда любезна. — Искаш да знаеш защо мириша и на вампир, и на човек? Защото съм и двете. Преди години майка ми отишла на среща с някого, когото смятала за добро момче. Той се оказал вампир и я изнасилил. След пет месеца съм се появила аз, преждевременно родена, но напълно развита, с куп странни способности. Когато най-сетне майка ми ми разказа за баща ми, аз й обещах, че ще убивам всеки срещнат вампир, за да изкупя вината за случилото се с нея. За да направя така, че никой друг да не преживява това, на което е била подложена тя. Оттогава я е страх да излезе от дома си! Аз ловувам за нея и единственото, заради което съжалявам, че сега ще умра, е, че няма да отнеса повече от вас със себе си!

Гласът ми се извиси и почти изкрещях последните думи право в лицето му. Затворих очи и се подготвих за смъртоносния удар.

Нищо. Нито звук, нито замахване, нито болка. След миг надзърнах и го видях да стои на същото място, където бе стоял и преди малко. Той потупа брадичката си с пръст и ме загледа с изражение на лицето, което можеше да се опише единствено като замислено.

— Е? — Страхът и примирението извисиха гласа ми до неузнаваемост. — Убий ме, нещастен кръвопиецо!

Това ми спечели развеселен поглед.

— „Задник.“ „Кръвопиец.“ И целуваш майка си с тази уста?

— Не смей да говориш за майка ми, убиецо! Вашият вид няма право да говори за нея!

Подобие на усмивка се настани на устните му.

— Присмял се хърбел на щърбел, нали? Виждал съм теб как убиваш. И ако онова, което ми казваш, е истина, то ти си като мен.

Поклатих глава.

— Изобщо не съм като теб! Вие всички сте чудовища, дебнете невинни хора и не ви пука за животите, които разбивате. Вампирите, които убих, ме нападаха — просто имаха лошия късмет, че бях готова за тях. Може и да имам малко от тази проклета кръв във вените си, но поне я ползвах, за да…

— О, хайде млъкни вече — прекъсна ме той с раздразнения глас, който хората ползват, за да сгълчат някое хлапе. — Винаги ли говориш толкова много? Не е чудно, че гаджетата ти са посягали направо към гърлото ти. Не ги виня.