Джанин Фрост - На крачка от гроба

Може би щеше да запомни тези думи, когато заминех. Може би нямаше да ме намрази за онова, което трябваше да направя.

— Котенце — простена той, докато ме полагаше на леглото. — Преди да те срещна аз само си мислех, че живея. Ще ме обичаш до сетния си ден? Това никак не е достатъчно дълго…

Проклинах всеки слънчев лъч, който ми се подиграваше с появяването си. Боунс вече ми бе казал, че заедно с Родни ще излязат за около четири часа, за да довършат последните приготовления за заминаването ни. Щяха да вземат колата на Родни и да ми оставят волвото, в случай че се наложеше да ни повикат да се срещнем някъде. Сега оставеше само да изчакам той да излезе, не подозирайки, че повече никога няма да се срещнем.

Родни, гул с обноски, ни направи закуска. Палачинки и омлет за двете с майка ми. Тя изяде своята порция под заплашителния ми поглед, въпреки че изглеждаше, сякаш с всяка хапка щеше да се задави. От любезност се насилих да ям, нямах апетит, но не исках да бъда неучтива. Едно от нещата, за които бях благодарна, бе, че Родни изчака, за да се нахрани по-късно… каквото и да включваше неговата закуска.

Когато Боунс тръгна към вратата, аз го изненадах, прегръщайки го, като обвих ръце около врата му. Зарових глава в извивката на шията му. Още не мога да те пусна. Не мога да го направя. Прекалено скоро е!

— Какво има? Липсвам ти, преди дори да съм излязъл?

Сърцето ми се сви.

— Винаги ще ми липсваш, когато те няма.

Малко рискувах, но не можах да се въздържа да го кажа.

Той ме целуна, болезнено нежно. Стиснах го и отчаяно се опитвах да не заплача. Толкова много боли! Как да те пусна? Как да те оставя да си тръгнеш?

„Как е възможно да не го направиш?“ , възрази съвестта ми. Обичаш ли го? Тогава го докажи. Осигури му безопасност.

Безмилостно преглътнах сълзите си. По-добре да направиш това сега, отколкото по-късно. Знаеш, че това е правилното решение. Той ще живее много по-дълго от теб и все някога ще те забрави.

Отдръпнах се и много нежно докоснах лицето му.

— Дай ми якето си.

Докато се наслаждавах на последната му прегръдка, аз добавях още пирони в ковчега. Боунс го свали и въпросително вдигна вежда.

— В случай че се наложи да потеглим, за да се срещнем с вас — обясних. — Навън е студено.

Боунс ми подаде избелялото джинсово яке, което бе носил и вчера, докато предизвикваше верижна катастрофа, и аз го стиснах под мишница. Целуна ме за последно по челото, а аз се приготвих да затворя вратата след него. Можеш да го направиш. Пусни го да си върви. Няма друг начин.

— Пази се, Боунс. Просто моля те… бъди внимателен.

Той се усмихна.

— Не се тревожи, сладурче. Ще се върна, преди да се усетиш.

Дълго след като потеглиха аз останах да гледам през шпионката, после се свлякох на колене и позволих болката на разбитото ми сърце да ме завладее. Плаках, докато очите ми не започнаха да парят и едва си поемах дъх. Болеше несравнимо повече от огнестрелните рани.

Двайсет минути по-късно се изправих друг човек. Нямаше повече време за плач. Имах работа за вършене. Играеш картата, която ти се е паднала , все това ми повтаряше Боунс. Е, имаше причина да се родя полувампир, това бе шансът ми да го докажа. Ела ми, елате ми всички, кръвопийци! Червенокосият жътвар е готов за вас!

Приближих се към майка ми и заговорих с нисък рязък глас. Време беше.

— Обличай се, заминаваме. Сега ще ти обясня какво точно ще им кажеш и Господ да ти е на помощ, ако не повториш всяка шибана дума…

Хеликоптерът се носеше в небето над главите ни като огромна метална буболечка. По негово настояване Дон Уилямс бе избутан по неравната земя в инвалидната си количка, десетима други агенти се пръснаха наоколо. В центъра на разиграващата се сцена седях приведена над тялото на Суич. Не ми бе трудно да го открия. Боунс ми бе казал, че го е оставил в горите край Седър Лейк. Още с пристигането ни го надуших с новото си обоняние. Сега Суич носеше джинсово яке върху съсухрените си останки, а от гърба му гротескно стърчеше сребърен нож.

Въпреки че седеше в инвалидна количка, Дон командваше парада.

— Това той ли е? — попита, когато се приближи.

— Той е.

Дон се вгледа надолу към разложения до неузнаваемост труп и свъси чело.

— Нищо не е останало от него, освен кости!

— Забавно е, че го казваш — отвърнах с безизразен тон. — Това беше името му. Боунс.

Потреперих заради студения вятър и огледах мрачната местност — голи дървета и замръзнала земя.