Джанин Фрост - На крачка от гроба

Клатех глава от хладнокръвната пресметливост на заговора. Честно казано, не знаех кой е по-лош — Хенеси за това, че върши каквото върши, или Оливър за това, че се превръща в герой с цената на живота на стотици жертви.

— Оливър те е пратил да ме убиеш, това е ясно, но майка ми и останалите момичета, които се намираха в онази къща? С тях какво щеше да правиш, и да не си посмял да ме излъжеш.

Още по-силното стискане го принуди да изписука и подчерта думите ми. Онова, което ми каза, не беше захаросана измислица:

— Оливър откачи, когато разбра, че полицията е обсадила онази къща и че някои от момичетата са намерени живи. Той иска всяка следа от тях да бъде заличена, затова аз трябваше да те застрелям и после да поставя бомба в болницата, в която ще отведат момичетата. Оливър щеше да хвърли вината за акта върху мюсюлмански екстремисти. Той видя как рейтингът на Буш се вдигна веднага след единайсети септември, затова си мислеше, че това ще го изстреля на върха като следващия кандидат-президент.

— Проклето копеле — изръмжах. — Къде е бомбата?

— В багажника.

Мислех трескаво. Оливър щеше да очаква голямо БУМ в следващите няколко часа и, понеже то нямаше да се случи, щеше да прати друг да довърши работата.

— Айзък — рекох с приятно гласче, — идваш с мен. Взимам си гласа обратно.

Резиденцията на губернатора в Бексли 34 34 Град в щата Охайо, в който се намира имението на губернатора. — Бел.прев. бе разкошно украсена за празниците. Пред сградата се издигаше огромна елха, осветена от малки лампички, накичена с гирлянди и други декорации. Наоколо бяха пръснати и други лампички и освен обичайните за сезона растения, паркът бе пълен и с коледни звезди. Айзък паркира край оградата от ковано желязо, на около една пресечка от входа.

— Какво мислиш да направиш, да позвъниш на звънеца? — ехидно попита той.

Седях на задната седалка зад него, а собственият му пистолет бе насочен към главата му. Свръхестествена енергия се просмукваше от имението. О, това беше истинско свърталище на чудовища.

— Колко са? Знаеш кого имам предвид.

Той не се направи на ударен:

— Трима, може би четирима вампири, плюс обичайната охрана.

Съдейки по биещите сърца, сметнах, че вътре има около шестима човешки охранители. Може би бяха просто невинни глупаци, вършещи работата си. А може би не. По отношение на вампирите не изпитах никакви угризения на съвестта и не заради обичайните за мен причини. Щом охраняваха Оливър, значи много добре знаеха какво става.

— Пазачите познават ли те? Идвал си тук и преди, нали?

— Непрекъснато — присмя се той. — Избъзика се не с когото трябва, кучко. Аз съм на „ти“ с него.

— А-ха. — С една ръка съблякох блузата и сутиена си, без и за секунда да свалям пистолета, насочен срещу Айзък. После пуснах косата си върху огнестрелната рана на рамото си, за да я прикрия. Колкото до останалата кръв по тялото ми… е, нямаше какво да направя по въпроса.

Очите на Айзък се разшириха в огледалото за обратно виждане.

— Карай право към входа и им кажи, че си донесъл коледен подарък — наредих му със спокоен глас, седнала отзад. — Уверена съм, че няма да ти е за пръв път. И помни, насочила съм дулото в главата ти и ако кажеш нещо друго, ще ти пръсна мозъка.

Айзък се подсмихна. Знаех, че ще ме изиграе, но се надявах да бъде достатъчно самонадеян, че да изчака първо да влезем вътре.

— Готини цици.

— Карай.

Той подкара по алеята без да има нужда от още подканяния. Когато наближихме павилиона на охраната, така свалих пистолета, че да го прикрия с бедрото си.

Айзък свали прозореца, когато спря пред портала. Един от охранителите подаде глава от кабинната.

— Здрасти, Франки — поздрави Айзък. — Пак съм тук.

— Два пъти за един ден, Джей? — попита мъжът. — Кого возиш отзад?

Айзък свали и моя прозорец. Стъклото бе затъмнено. Щом ме видя, бодигардът огледа похотливо гърдите ми и се изсмя.

— Няма значение. Май е най-добре да не знам. Тъкмо навреме. Господарката тръгна преди около час.

— Наистина навреме — провлачи Айзък, звучеше много по-уверено. — Ще се видим после, Франки.

Минахме през портата и се отправихме по алеята към къщата. Тъкмо щях да си облека блузата, когато някой без пулс излезе от сградата, за да ни посрещне.

— Помощ! — изкрещя Айзък и се приведе.

Вампирът скочи към колата точно когато дръпнах спусъка. Ако бях просто човек, Айзък щеше да отърве кожата, но аз бях наполовина вампир, натъпкан с литър от кръвта на Боунс, и полицаят нямаше никакъв шанс. Главата му експлодира. Кръвта се разхвърча на всички посоки, покривайки прозорците и мен с червени пръски.