Джанин Фрост - С единия крак в гроба

Смисълът на думите му проникна в съзнанието ми. Лицето на Родни се появи в спомените ми, когато той беше погледнал Боунс и беше казал „Чудно.“ Тогава явно не беше говорил за убийството на Дейв. Беше намекнал за възможното му прераждане.

— Дейв е мъртъв от месеци, Боунс. Погребахме го в земята, след като го напълниха с формалдехид. А ти ми казваш, че е възможно да е жив? Разбира се, че това ми казваш, защо иначе ще повдигаш темата? О, Боже! О, Боже!

— Възможно е, но ти искаш ли го? Той пак ще си е вашият приятел, с всичките му спомени и навици, с изключение на един — онова, което яде. Вижте, гулите обикновено ядат просто сурово месо, но от време на време храната им трябва да се разнообразява и ти знаеш за какво говоря.

— Исусе — промълви Тейт.

Добре казано. Загубих апетит.

— Овладей първоначалното си отвращение за миг — продължи Боунс. — По принцип не бих се съгласил да преобразя човек без неговото лично съгласие, но в момента това няма как да стане. Затова питам всички вас. Вие сте били негови приятели, какво мислите, че щеше да избере той? Да остане мъртъв и погребан в земята… или да се изправи от гроба?

Възможността да си върнем Дейв; той да ходи и говори, да ръси майтапи и наистина да бъде тук беше съвсем реална. Внезапно вече изобщо не усещах умората.

— Сега ли трябва да решим? — попита Дон.

Боунс кимна.

— Обикновено съживяването се извършва веднага след смъртта и причината е очевидна. Всеки прекаран в земята ден намалява шансовете му да оцелее. И без това ще е необходима голяма мощ, за да успеем. Родни предложи да му стане господар, Котенце, но иска да напусне града заради тази работа с Иън. Той си има свое семейство и не е под опеката ми, затова смята, че Иън може да реши да си отмъсти на онези, при които ще му се размине. Утре заминава, така че ако ще го правим, трябва да стане тази вечер.

— Щом приятелят ти заминава, какво ще стане с Дейв, ако го възкресим? — практично попита Дон. — И той ли ще замине с него?

Боунс махна безгрижно с ръка.

— Не е задължително. Аз мога да се заема с него. Вампирите от хилядолетия стават приемни родители на гули, както и обратното. Както вече казах, ние сме сродни раси. След няколко седмици, които ще са му нужни да се адаптира, ще си го получите обратно като чисто нов.

— Ами ако ние кажем да, ти го върнеш и после Дейв реши, че предпочита да е мъртъв, а не нежив? Тогава какво ще правим? — Тейт изглежда се измъчваше от тази мисъл.

Същото ми беше хрумнало и на мен.

— Тогава ще изпълним желанието му — тихо отвърна Боунс. — Той така или иначе си е мъртъв и ако реши, че иска да си остане такъв, ще постъпим, както той пожелае. Затова при гроба ще занесем меч. Ще бъде мълниеносно бързо и той отново ще е мъртъв.

Прииска ми се да повърна, като си представих картинката. Явно всички се чувстваха като мен. Боунс стисна ръката ми.

— Ако никой от вас няма да го приеме като гул, тогава не очаквайте и от него самия да се приеме такъв. Ще му е нужна непредубедената ви подкрепа или този разговор приключва още сега. Това, че ще бъде гул, няма да го промени като личност, ще промени само способностите му. Той ще бъде по-силен, по-бърз и ще има нови сетива, но все така ще бъде същата личност. Смятате ли, че заради него бихте преодолели гнусливостта си от бъдещите му хранителни навици?

— Да.

Хуан се обади. Очите му светеха заради непролетите сълзи.

— Нека го събудим и да го оставим той да реши. Приятелят ми липсва. Не ми пука какво ще яде.

Буцата се завърна в гърлото ми, уголемена. Край мен Купър сви рамене.

— Не го познавах много добре, затова моето мнение е най-маловажно. Обаче, щом Кат може да живее с факта, че е наполовина изрод, нима Дейв няма да се справи с факта, че ще е завършен изрод? Според мен даже ще му е по-лесно.

Тейт изгледа Боунс преценяващо и пресметливо.

— На теб не ти пука какво мислим всички ние. Предлагаш да го направиш единствено заради нея.

— Определено — моментално отговори Боунс. — Но толкова по-добре за всички вас, нали? Такъв ви бил късметът.

— Да. Е, аз гласувам да го направим, но не ти вярвам и мисля, че не можеш да го извадиш жив изпод надгробния камък. Обаче ще се извиня, ако греша.

Двамата с Дон бяхме единствените, които още не бяха гласували, а времето изтичаше. В края на веждата на чичо ми почти не бяха останали косми, когато той погледна към Боунс.

— Военните си имат поговорка: не изоставяй никого. Досега никога не сме изоставяли някого в мисиите си и сега няма тепърва да започна да го правя. Върни ни го.