Джанин Фрост - На ръба на гроба

Вратата се отвори, преди да стигна до нея, и до мен застана Влад, напълно предпазвайки ме с тялото си от евентуален изстрел. Не помня някога да съм се радвала толкова много да го видя.

Благодарих му мислено, без да поглеждам през рамо, както ми се искаше.

— Тук е страшно студено — каза той с иронична усмивка. — Можеш да хванеш смъртоносна простуда.

— Стой далече от Док, Котенце — предупреди ме Боунс веднага щом се уединихме в спалнята си и аз му разказах за случилото се.

— Просто трябва да го хванеш и да го разпиташ — промърморих аз, все още ядосана, че бях допуснала да стана толкова лесна мишена.

— Така е, но изтръгването на истината с изтезания може да отнеме повече време, отколкото да проявим търпение и да изчакаме той сам да се издаде — отвърна Боунс разсъдливо със сдържана заплаха в гласа. — Повярвай ми, ако беше въпрос на предпочитание, знаеш какво бих направил.

О, да, имах много добра представа. А ако въображението ми изневереше, той със сигурност щеше да ми уреди страхотна демонстрация, за да освежи паметта ми. Всеки път, когато излезете от спалнята, на лицето на Боунс се изписваше весело безгрижие, но щом влезеше в нея, тази маска се смъкваше като кожата на змия. Той потърка нервно слепоочието си. Колкото и тежко да бе чакането за мен, за него със сигурност беше още по-тежко.

— Сигурно страшно ти се иска да имаш поне няколко минути тишина и спокойствие — обадих се аз. — Искам да кажа, че никога не можеш да се отпуснеш напълно, нали? Или чуваш всеки шум в тази къща, или глупостите, които се въртят в главата ми.

Боунс се усмихна с лека горчивина.

— Не се притеснявай, любима. Неотдавна прекарах доста време в пълна тишина. Не беше толкова приятно, ако питаш мен.

Той седна на стола с висока облегалка, който бе до леглото. Тапицерия от червено кадифе, махагоново дърво със златни инкрустации, истински шедьовър, може би от епохата на Луи XVIII.

Боунс изглеждаше напълно в унисон с него — беше също толкова красив и изящен.

Седнах на пода и положих глава на коленете му.

— Вината не е твоя — казах меко, но достатъчно високо, за да чуе и гласа, и мислите ми.

Той въздъхна:

— А тогава на кого е, Котенце?

Каквото ида се канех да отговоря, мигновено изчезна от ума ми, когато Боунс рязко ме събори на килима и ме покри с тялото си. Не, това не беше от порив на страст, а защото изневиделица изтрещя изстрел.

С един скок той ме отнесе в банята, каза рязко: „Стой тук!“ и изчезна. Необходима ми бе минута да се отърся от изненадата, преди да пренебрегна заповедта му и да го последвам. Нямаше начин да седя на ръба на ваната и да се надявам, че всичко ще мине добре. Док използваше само сребърни куршуми, а те бяха също толкова опасни за Боунс, колкото и за мен.

За да не губя време да слизам по стълбите, скочих на най-долната от трите площадки и се шурнах заедно с другите в посоката, откъдето идваше шумът. Чуха се още изстрели, твърде бързи, за да успея да ги преброя, а последвалият вик ме накара да подскоча и направо да полетя напред. Гърмежите идваха от подземната тъмница, а гласът принадлежеше на Тейт.

Профучах край другите вампири, които тичаха по тесния коридор, и връхлетях през изкъртената врата, като се хвърлих върху мъжа, който тъкмо замахваше с кинжал. От силата на сблъсъка, двамата се врязахме в стената и се разхвърчаха бетонни отломки. Без да мисля, забих един от моите сребърни кинжали във фигурата, която се опитваше да се измъкне. Нямах време да се чудя къде я прободох или защо, по дяволите, това не беше Док, когото Боунс рязко беше сграбчил. Също толкова рязко и аз бях издърпана за краката от пробитата в стената дупка.

Над паникьосаните викове на Тейт „Кат! Кат!“ чух спокойния глас на Влад.

— Хванал си не когото трябва, Боунс, и дължиш живота си на Кат.

— Котенце, добре ли си?

Като видях как Боунс бе стиснал Док, отговорът излетя от ума ми. Или може би това се дължеше на замайването от удара на главата ми в твърдата бетонна стена. Избърсах капките кръв от челото си и се подпрях на ръката на Спейд, за да се изправя на крака. Малката стая бе пълна с хора.

— Добре съм — успях да промърморя. — Той щеше да те наръга с нож.

— Не, Док се канеше да стреля повторно в Ратлър, нали, приятелю? — Попита Боунс бавно с почти ласкав тон, като в същото време затягаше хватката си. Трепнах и инстинктивно изпънах гръб. Док не можеше да направи това, тъй като неговият бе извит на обратно. Боунс го бе препънал като сандвич.