Джанин Фрост - На ръба на гроба

— Ta rubra, por favor… почакай. Гладен съм, а пък и съм много податлив на ласки. Можеш да ме уговориш за всичко…

— Дотук беше със самоконтрола — отбелязах сухо. — След седмица ще има харем.

Боунс остана загледан след Хуан, който така сгуши глава до врата на блондинката, че едва ли ставаше дума само за глад.

— Той е добър човек. Ще се научи.

— На какво? — Поне вече не може да се зарази от някоя болест или да зарази някого, помислих си. Превръщането на Хуан във вампир щеше да има това предимство за жените.

Боунс ме прегърна през талията и ме поведе към изхода на това убежище за плътски наслади.

— Ще се научи, че многото жени могат да го задоволят за кратко, но когато се влюби, ще му бъде достатъчна само една, и то завинаги.

Хвърлих му кос поглед.

— Да не се опитваш да ме прелъстиш?

Той се усмихна многообещаващо.

— Разбира се.

Преплетох пръсти с неговите. Да, ситуацията, в която се намирахме, бе много сложна. Някой, на когото вярвахме, желаеше смъртта му, и това бе само началото на нашите проблеми. И все пак, живота си пропиляваха само онези, които не се възползваха пълноценно от времето, с което разполагаха, независимо дали бяха хора, вампири или гули. Или странна смес от двете, като мен.

— Добре.

Чакането бе тягостно за мен. При други обстоятелства щях да се възползвам от тази почивка и да прекарвам повече време насаме с Боунс. Но да оглеждам подозрително всички около мен, когато изляза от спалнята, не беше моята представа за отдих. Знаех, че за Боунс е още по-тежко. Аз поне не бях емоционално обвързана с предателя, който и да беше той.

Сутринта, по време на закуската, Боунс повиши мизата. Докато хрупах пържени филийки, той небрежно спомена на Зиро, че в Рино температурата сигурно е по-приятна в сравнение с тук, в Уистлър, Британска Колумбия. Всички наши заподозрени бяха достатъчно близо, за да чуят.

Що се отнася до Док, той се държеше странно. Няколко пъти го видяхме да се мотае, въоръжен с прословутите си пистолети, близо до коридора, който водеше към килията на Тейт, като дъвчеше незапалена цигара и оглеждаше всичко наоколо с прецизността на хирург. Появяваше се безшумно като сянка зад гърба ми всеки път, когато Боунс го нямаше. Когато Боунс се появеше, Док се изнизваше възпитано, но преднамерено бавно, като гледаше да остане наблизо.

Това ми лазеше по нервите. На Боунс също не му харесваше, но не искаше да се конфронтира с Док или да му покаже, че поведението му го безпокои. Вместо това, той се усмихваше и казваше нещо от сорта: „О, ето и теб, приятелю“ с толкова лек и нехаен тон, че едва се сдържах да не му изръкопляскам. Може би, ако поживеех още няколко века, аз също щях да придобия такива добри актьорски способности.

Тик Ток и Ратлър — другите двама заподозрени — се занимаваха с делата си толкова безгрижно, че мислено ги поставих по-ниско в списъка със заподозрени. Във всеки случай, те сякаш долавяха моята сконфузност от близостта на Док и гледаха да ме избавят от него в малкото случаи, когато Боунс не беше залепен за мен. Отново започнах да нося кинжалите под дрехите си, макар че това не ме успокояваше кой знае колко много. При светкавичната скорост, с която Док боравеше с пистолетите си, щях да съм надупчена с куршуми, преди да успея дори да посегна към някой от ножовете си.

Малко след като спомена за Рино, Боунс слезе долу за сутрешната си порция кръв. Аз се разхождах на верандата. По принцип вампирите мразеха студа, тъй като телата им не можеха да възпроизвеждат топлина като човешките. Менчерес неслучайно бе избрал да се крие през декември в канадските планини. Той знаеше, че неживите обикновено избягват подобни места. По това време на годината Флорида бе пълна с посетители, лишени от пулс. Човек не можеше да направи и крачка, без да се натъкне на вампир.

Ето защо изпитах леко безпокойство, когато зърнах една самотната фигура сред дърветата вляво от мястото, където стоях на веранда. Обаче веднага познах силуета: висок, строен и много опасен. Нещо проблесна и от внезапния студ, който ме прониза, времето навън ми се стори направо топло. Това бе отражение на слънцето по метална повърхност.

Без излишно бързане се обърнах и тръгнах към вратата, като се стараех с всички сили да запазя спокойствие. За един вампир ускореният пулс щеше да прозвучи като вик на уплаха. Докато вървях, се запитах дали бих могла да избегна куршума достатъчно бързо, за да не засегне някой жизненоважен орган. Обаче най-вероятно Док щеше да се цели в главата ми. Защо да се цели някъде другаде?