Стивен Дональдсон - Прокобата на Господаря Гад

Но заповедният глас на Морам прекъсна вцепенението. Той изтича в клисурата и се покатери на широк плосък камък, по-висок от околните.

— Има място за нас! Елате! Тук ще срещнем края!

Ратниците се повлякоха към скалата, притиснати от мисълта за поражението. Морам и стражите им помагаха да се качат. Протал дойде последен, придържан от двама стражи. Не се възпротиви на заповедта на Морам, макар да мънкаше:

— Не, не…

Еоманът на Куаан и стражите се подредиха по краищата, Лид застана сред тях с въжето в ръцете си. Протал, Морам и Томас останаха вътре в кръга за последната схватка на отряда.

Злотворните скъсиха наполовина разстоянието до скалата, зад тях стотици пещерни твари извираха като поток от процепа. Не по-малко бяха и онези, които се изкачваха по клисурата.

Морам огледа войската на Лигоча и изрече тихо:

— Не губете смелост, приятели. Проявихте се доблестно. Сега нека посрещнем края си така, че дори враговете да го запомнят. Има много обрати между началото на една война и победата в нея. Нека Господаря Гад научи от нас, че няма да вкуси победата, докато не загине и последният приятел на Земята.

Но Протал шепнеше своето „Не, не…“. Обърна се към върха и затвори очи. Бавно и решително вдигна Жезъла на закона пред сърцето си и го стисна с юмруци.

— Трябва да е възможно — промълви той. — Кълна се в Седемте! Трябва. — Кокалчетата на юмруците му побеляха над слетите руни на Жезъла. — Небеса, помогнете ми. Не приемам този край.

Веждите се събраха над затворените хлътнали очи, главата се наведе, докато брадата му докосна гърдите. Устните зашепнаха песен без думи, но с дълбоките хрипове звучеше като погребален марш, а не като зов!

Ордите на Лигоча напираха неумолимо и отгоре, и отдолу. Морам ги гледаше, озъбен безпомощно.

Изведнъж очите му светнаха от отчаяна надежда. Извъртя се, прикова Томас с поглед и прошепна:

— Има изход! Протал се стреми да призове Огнелъвовете. Няма как да успее — мощта на Жезъла е заключена, а ние нямаме знанието да я освободим. Ала бялото злато може да я отприщи. Възможно е!

Томас се отдръпна сякаш Морам го бе предал.

„Не! Моята уговорка!…“

В противен, замайващ миг на прозрение той се досети какво му е подготвил Господаря Гад. Това беше довършващият удар, скрит зад всички интриги и лукавство.

Адове и кървища!

Тук щяха да се сблъскат противоположностите на безумието. Ако се опита да използва необузданата магия… ако в пръстена има сила… ако няма сила… Бягаше уплашено от мрачните си видения — отрядът избит… жезълът унищожен… хиляди твари мъртви, кръвта им опетнила неговата душа. Неговата!

— Не! — избълва дрезгаво. — Недей да искаш това от мен. Обещах, че няма да убивам повече. Не знаеш какво причиних… на Атиаран… и на… Стигнах до уговорката, за да не съм принуден да убивам отново.

Злотворните и пещерните твари настъпваха. Ратниците бяха сложили стрели в тетивите. Ордите на Лигоча забавиха ход, за да се приготвят за последния набег.

Но погледът на Морам не позволяваше на Томас да се извърне.

— Ще има още убийства, ако откажеш. Нима вярваш, че Господаря Гад ще се задоволи с нашата смърт? Как не! Ще убива отново и отново, докато целият живот не му стане подвластен, за да го поквари или изтреби. Целият живот, чуваш ли? Дори съществата, които му служат сега, няма да бъдат пощадени.

— Не! — изстена пак Томас. — А ти не виждаш ли? Той иска тъкмо това. Жезълът ще бъде унищожен… или Лигоча… или ние. Каквото и да се случи, той побеждава. Ще бъде свободен. Правиш точно каквото той иска.

— И какво от това? — разпалено възрази Морам. — Мъртвите си остават мъртви. Само живите имат надежда да се опълчат срещу Отрицанието.

По дяволите! Томас ровеше в ума си за отговори, но не откриваше нито един. Никаква уговорка, никакъв компромис не биха го удовлетворили. В болката си той се развика диво — противеше се и умоляваше:

— Морам! Това е самоубийство! Искаш от мен да полудея!

Застрашителните очи на Морам не се отместваха.

— Не, Невернико. Не е нужно да губиш ума си. Има други отговори… други песни. Можеш да ги намериш. Защо Земята да бъде съсипана заради твоята болка? Спаси или обречи! Хвани жезъла!

— Проклятие! — Томас задърпа трескаво пръстена и изкрещя:

— Ти го направи!

Изсули халката от пръста си и замахна да я хвърли към Морам, но се разтресе целият. Пръстенът падна на камъка и се търкулна.

Томас пролази да го вземе, но не успя с малкото си пръсти. Пръстенът се хлъзна зад краката на Протал. Томас залитна натам, падна и си удари челото.