Стивен Дональдсон - Прокобата на Господаря Гад

Чуваше приглушеното свистене на стрели — сражението започна. Не го интересуваше. Не знаеше дали не си е пукнал главата. Когато се надигна, нещо не беше наред със зрението му — виждаше двойно.

Оставените от мъха шарки по туниката се разливаха неразгадаемо. Ето че изтърва шанса да ги прочете, да открие тайнственото послание на Моринмос. Гледаше как раздвоен, Морам вдига пръстена. Над него раздвоен, Протал стискаше жезъла и изсмукваше от себе си жизнеността докрай, за да подчини мощта му. Раздвоен, Банор обърна гръб на битката и пристъпи към Владетелите.

После Морам се наведе към Томас, ръката му се стрелна и стисна дясната китка на Неверника. Пръстите на Морам се впиваха така, че Томас усети как костите на предмишницата му се долепят. Дланта му се разтвори насила и Морам нахлузи пръстена на показалеца му. Заседна след първата става.

— Не мога да заема твоето място — застърга гласът на Владетеля. Той изправи грубо Томас, доближи към него раздвоеното си лице и изсъска: — Кълна се в Седемте! Ти се боиш от силата повече, отколкото от слабостта.

„Да! — изохка Томас от болката в китката и в главата си. — Да! Искам да оцелея!“

Тетивите вибрираха толкова начесто, колкото бързо Ратниците успяваха да сложат нови стрели на тях. Стрелите обаче бяха на привършване. Злотворните и пещерните твари не доближаваха прекалено, рискуваха само колкото да накарат противника да хаби стрелите. Пълчищата на Лигоча не припираха, особено Злотворните, които изглеждаха готови да погубят отряда с бавна наслада.

Но Томас не можеше да се разсейва с това. Не измисли друго и посегна със свободната си ръка към пояса. Извади ножа на Атиаран и го подаде на Морам.

— По-добре ще е да ме убиеш — примоли се през зъби.

Хватката на Морам отслабваше по малко. Изопнатите му устни се смекчиха, огънят в очите му угасна. Погледът му като че се обърна навътре и той се слиса от видяното. Гласът му сякаш беше посипан с прах.

— Ах, Ковенант… прости ми. Сол по сърцето… разбираше. Трябваше да го слушам по-внимателно. Не е редно да искаме от теб повече, отколкото даваш по своя воля. Така приличаме на всичко, което мразим. — Пусна китката му и се дръпна. — Приятелю, това не е твой дълг. Товарът се пада на нас и ще го носим до края. Прости ми.

Томас не можеше да каже нищо. Лицето му се кривеше сякаш виеше. Очите му смъдяха от раздвоените образи. Милосърдието на Морам го порази по-силно от всеки довод или принуда. Изви глава окаяно към Протал. Не би ли намерил все някъде силата за този риск? Дали пътят към избавлението не минаваше оттук… Може би ужасът на необузданата магия беше цената, която щеше да плати за свободата си. Не искаше да бъде убит от Злотворни. Но когато вдигна ръка, не различаваше коя от двете е неговата и кой от двата жезъла е истинският.

С кратък звън на тетива отлетя и последната стрела. Пещерните твари избухнаха в оглушителен вопъл на злорадство. По заповед на Злотворните те тръгнаха към скалата. Ратниците извадиха мечовете си от ножниците и напрегнаха воля да посрещнат безсмисления край. Стражите бяха готови за бой.

Треперещият Томас се опитваше да посегне към жезъла. Всичко се въртеше пред погледа му и тъмна вихрушка напираше към него. Не можеше да преодолее страха от възмездието, което ще стовари върху него проказата за подобна дързост. Ръката му спря във въздуха, пръстите му се свиха в безсилие.

„Помогнете ми!“, умоляваше окаяно.

— Ние сме Кръвната стража — едва се чу гласът на Банор в гръмкия хищен вой на пещерните твари. — Не можем да допуснем такъв край.

Той хвана непоколебимо ръката на Томас и постави дланта му на жезъла между вкопчените юмруци на Протал.

Мощта сякаш избухна в гърдите на Томас. Беззвучен трус, недостъпен за слуха, блъсна клисурата като гърч на планината. Ударът повали хората от отряда и просна Злотворните и пещерните твари между отломките. Само Върховният владетел се задържа прав. Главата му се отметна назад, жезълът се огъна в ръцете му.

За миг клисурата замря в толкова тежка тишина сякаш всички оглушаха от сътресението. Тогава цялото небе над Гръмовръх почерня от буреносни облаци.

Последва изблик като рев на планинските недра и горещо съскане се разнесе на вълни. Облаците се спуснаха и обгърнаха върха.

Огромни жълти пламъци подскачаха в непроницаемата завеса.

И отрядът, и нападателите в клисурата лежаха като че се бояха да помръднат. Всички се блещеха към огньовете и облаците.