Стивен Дональдсон - Прокобата на Господаря Гад

— Чувам те — задавено процеди Морам, навел глава.

Но той се надигна веднага, отметна глава назад и се засмя. В тихия смях нямаше нищо престорено и трескаво, звучеше с облекчение, а не с отчаяние. Другите го изгледаха, за да се уверят, че не е изпаднал в истерия. Тогава, без да знаят защо, също прихнаха. Веселието повя като чист вятър в душите им.

Томас едва не отправи проклятие — не можеше да сподели чувството.

Когато смехът стихна, Морам каза на Върховния владетел:

— Ех, Протал, сине на Дуилиън… Добре е, че си стар. Да те оставим ли? И каква радост ще намеря, когато разказвам на Осондрея за подвизите ти, ако ти не си там да се сърдиш, че преувеличавам?

Морам пак се засмя, но се овладя и отиде при озадачената Лид, застанала насред пещерата.

— Покорна на гривата — подхвана той благо, — ти се справи чудесно. Усетът ти е верен — припомни си го сега. Отхвърли съмненията. Не се боим да вървим натам, накъдето ни води сърцето ти.

Томас беше забелязал, че и тя не се смя с останалите. Очите й тъмнееха от смут. Томас се досещаше, че сприхавият й нрав не е понесъл леко резките думи на Морам преди малко. Но сега тя кимна мрачно.

— Щом казваш… Само че мисълта ми не се доверява на сърцето.

— Как тъй?

— Мисълта ми сочи да продължим напред. Сърцето ми обаче иска да тръгнем натам. — Тя протегна ръка към тунел, който би ги върнал почти в посоката, откъдето дойдоха. — Не знам… Това е нещо ново за мен.

Но Морам не се поколеба.

— Ти си Лид, Покорна на гривата от рамените. Служила си на ранихините. Познаваш тревата и небето. Довери се на сърцето си.

След миг-два Лид прие съвета му.

Двама стражи вдигнаха Протал и заедно с другите от отряда тръгнаха към тунела, накъдето ги водеше Лид.

Този проход се спускаше полегато и можеха да вървят по-ускорено. Ободряваше ги надеждата, че преследвачите не биха се досетили какво правят, значи нямаше да ги пресрещнат или да ги сподирят веднага. Но всевластната тъма и тишина не вдъхваха увереност. Този път не се разклоняваше, затова пък криволичеше, като че следваше някаква жила в планината. Накрая свърши в огромна кухина. Оттук започнаха да се катерят по стръмна, назъбена скала, където пътеката се виеше на зигзаг.

Други спънки ги бавеха не по-малко от самата стръмнина. Въздухът изстиваше, а в непрогледната празнота до тях свистеше все по-силен вятър. Студът и вятърът им напомняха още по-неприятно за капещата от лицата пот и насиленото докрай дишане. Само мъжете от Кръвната стража не изглеждаха съсипани от тези безкрайни дни. Томас и Ратниците се клатушкаха нагоре с движенията на сакати.

Накрая Морам нареди да спрат. Томас тупна на камъка и се облегна с лице към бушуващата чернота на неизбродната пещера. Струваше му се, че потта замръзва на лицето му. Отрядът си подели каквото беше останало от припасите, но в това заровено под земята място храната и напитките май бяха загубили свойството си да поддържат живота. Томас поглъщаше всичко равнодушно, после стисна клепачи, за да се отдели от черната празнота. Виждаше я обаче и със затворени очи.

По някое време — Томас вече не се опитваше да го измерва — го жилна шепотът на Морам:

— Чувам ги.

Отговорът на Корик прозвуча кухо като въздишка в гробница.

— Да. Следват ни. Твърде много са.

Залитайки като поразени от болест, всички подновиха катеренето, заставяха се да продължат и отвъд предела на силите си. Забравили всичко друго освен неотложността на бягството.

Сега вятърът виеше около тях, изкачването също се промени. Кухината се стесни внезапно и се озоваха на спираловидна стълба, врязана в стената на отвесна шахта. Ширината на небрежно издяланите стъпала ги принуди да се качват един по един. Вятърът фучеше нагоре, сякаш бягаше в безогледен ужас от катакомбите. Томас изохка, щом осъзна, че пак ще рискува нависоко. Но натискът на въздушните струи беше толкова силен, че наглед правеше падането невъзможно. Томас се въртеше замаяно стъпало по стъпало в спиралата.

Всички от отряда се мъкнеха нагоре, все едно вятърът ги дърпаше. Със стесняването на шахтата напорът стана прекалено бесен, за да дишат. Задъхваха се все повече нагоре, виеше им се свят. Пред очите им шахтата се клатушкаше несигурно. Томас запълзя, като се подпираше на дланите си.

Скоро всички пъплеха по стълбата като него.

Борбата да вдиша се проточи безкрайно, накрая лежеше на стъпалата. Смътно чуваше гласове, опитващи се да крещят в тътена на вятъра. Не искаше да се заслушва. Чувстваше, че малко остава да се задуши и му се доплака. Трудно му беше да си спомни какво го спира дори сега да отприщи в сълзи мъката си.