Стивен Дональдсон - Прокобата на Господаря Гад

Злотворните зареваха диво от хитростта на Морам и скочиха. Носителят на знанието удари страшно по огъня, но стената само се преливаше и трептеше, без да пропусне клина.

Протал и Морам изчакаха да видят дали тяхното препятствие ще издържи, обърнаха се и хукнаха по тунела.

Задъхан, Морам каза на отряда:

— Преградихме тунела, но няма да е задълго. Не сме толкова силни… Ето че беше нужен жезълът на Върховния владетел, за да ги възпрем изобщо. А Злотворните са озверели. Лигоча ги подлудява с Илеартския камък. — Колкото и припряно да говореше, гласът му секна при тези думи. — Сега трябва да бягаме. Длъжни сме да се спасим! Всичко ще пропадне, ако не отнесем на сигурно място и Жезъла на закона, и Закрилата.

— Елате! — настоя Покорна на гривата. — Усещам тревата и небето. Мога да намеря пътя.

Протал кимна в знак на съгласие, но движенията му бяха мудни въпреки нуждата от пъргавина. Той беше прекрачил далече пределите на своята издръжливост. Дишането му хриптеше дълбоко в гърдите, като че се давеше в старческа слуз. Опираше се тежко на Жезъла на закона.

— Вървете! — изхърка той. — Тичайте!

Двама стражи го подхванаха и той се запрепъва между тях в бавен бяг по прохода. Отрядът се завтече след Лид.

Отначало им беше лесно. Нямаше много разклонения и всеки път Лид откриваше мигновено накъде сочи надеждата да видят отново деня. Огряна от жезъла на Морам, тя тичаше, все едно я водеше прясната следа на свободата.

След разгара на битката за отряда беше истинско облекчение просто да бяга с една-единствена цел. Така оставаха съсредоточени и запазваха силите си. А и вече се отдалечаваха, отърсваха се постепенно от смеха на Господаря Гад. Скоро не чуваха нито присмех, нито заплаха за изтребление зад гърбовете си. Поне веднъж мрачната тишина беше дружелюбна към тях.

Продължиха така почти цяла левга. Навлязоха в част от катакомбите с плетеница от малки пещери, тунели и завои, където май нямаше обширни кухини, проломи и работилници. Лид не се двоумеше в тези множащи се коридори. Следваше посоката, която водеше постепенно нагоре.

Но лабиринтът премина в по-широки, по-черни места, където огънят на Морам не осветяваше стени и тавани, а катакомбите отново станаха враждебни. Тишината се промени неусетно — в нея вече се долавяше не облекчение, а дебнеща засада. Мракът около жезъла на Морам сякаш криеше все нови и нови неща. На завоите и кръстопътищата нощта се намесваше в избора, объркваше усета на Лид. Тя започна да спира и да се чуди.

Зад нея Протал все по-трудно издържаше на тичането. Свиренето в гърдите му стана мъчително и другите до него въпреки собственото си тежко дишане чуваха как се задъхва. Сега стражите по-скоро го носеха, вместо само да го крепят.

Но отрядът се провираше нататък в непрогледната чернилка. Носеха Жезъла на закона и Втората закрила, не можеха да си позволят поражение.

Стигнаха до висока пещера, където се събираха няколко тунела. Можеха да продължат в посоката, отдалечаваща ги от Сайрил Трендор, по коридор, започващ отсреща. Лид обаче спря насред кръстопътя, сякаш някой дръпна юзда. Огледа се неуверено, объркана от многото възможности… и от усета, отхвърлящ единствения очевиден избор. Тръсна глава като непокорен кон и изпъшка:

— Ах, Владетели, не знам…

— Трябва да избереш! — настоя Морам. — Друг шанс нямаме. Тези проходи не са показани на старите карти. Ти ни отведе на места, в които ще се залутаме.

Сложи ръка на рамото й, като че се канеше да я подтикне към решение, но Протал се преви от кашлица и се свлече на пода.

Един страж побърза да го настани облегнат на стената и Морам коленичи до него, взирайки се угрижено в старческото лице.

— Почини си малко — промълви Морам. — Отдавна са разкъсали преградата. Не бива да се бавим.

Щом кашлицата спря за малко, Върховният владетел промърмори:

— Оставете ме. Вземете Жезъла на закона и тръгвайте. Изчерпан съм.

Думите му втрещиха отряда. Томас и Ратниците затаиха дъх, за да чуят отговора на Морам. Изведнъж ги налегна страх, че той би могъл да приеме саможертвата на Протал.

Морам мълчеше.

— Оставете ме — повтори Протал. — Дай ми твоя жезъл, за да спечеля време за бягството ви, доколкото мога. Вървете, казах! Аз съм стар. Преживях своя победен миг. Нищо не губя. Вземете Жезъла и тръгвайте. — Другият Владетел не проговаряше и Протал изхриптя умоляващо: — Морам, чуй ме! Не позволявай най-важното — походът, да се провали заради старческите ми кости.