Стивен Дональдсон - Прокобата на Господаря Гад

Нечии ръце го хванаха под мишниците и го завлякоха нагоре върху плосък камък, после го замъкнаха петнайсетина стъпки навътре в тесен процеп. Воят стихна.

Куаан извика задавено, но тържествуващо. Томас се насили да вдигне глава. Лежеше по корем там, където процепът излизаше на източния склон на Гръмовръх. Над сивата равнина далече долу се показваше червеното слънце.

За бучащите му уши и радостните възгласи наоколо бяха подобни на ридания. Ратниците един по един се промъкваха край него към зората. Лид беше скочила няколко крачки надолу и целуваше земята. В далечината отвъд Сарангрейв лъскавата нишка на Омърсеното русло и Голямото тресавище слънцето изгряваше величаво.

Томас седна тромаво и се обърна да види как Владетелите посрещат победата си.

Не им личеше по нищо, че са постигнали целта си. Върховният владетел се бе свлякъл като чувал, пълен с кости, положил Жезъла на закона в скута си. Главата му клюмаше и беше закрил лицето си с длани. До него Морам стоеше навъсен, с очи, угаснали като пустош.

Не ги разбираше.

Тогава Банор каза:

— Можем да се браним тук.

Морам отговори тихо, но троснато:

— Как? Лигоча знае много пътища навън. Ако му попречим тук, ще ни нападне отдолу… или отгоре. Може да прати хиляди срещу нас.

— Затворете процепа, за да го забавите.

Гласът на Морам отпадна още повече.

— Върховният владетел няма жезъл. Аз не мога да преградя сам процепа… Не ми стига силата. Да не си мислиш, че съм способен да съборя стените? Не… дори ако бих си позволил да навредя така на Земята. Трябва да бягаме. Натам… — посочи склона с трепереща ръка.

Томас погледна надолу. Процепът свършваше в дъното на клисура, която слизаше по Гръмовръх като прорязана с нож. Там се бяха натрупали огромни камънаци, падали от по-високите канари като мъртви парчета от планината. Стените бяха непристъпни. На отряда би се наложило да се провира половин левга между тях. Нататък стените се раздалечаваха, а клисурата завършваше с отвесна скала. Оттам отрядът би трябвало да кривне по склона в търсене откъде да продължи спускането.

Томас още не проумяваше. Изсумтя, щом си представи колко трудно ще им бъде в клисурата, и все пак можеха да избягат. Усещаше как слънцето сгрява лицето му. Изправи се и промърмори:

— Хайде да тръгваме.

Морам се взря в него с потисната болка, но не каза нищо, а се обърна да поговори кратко с Куаан и Корик. След малко всички вървяха надолу по клисурата.

Пъплеха с гибелна мудност. Катереха се от скала на скала, прехвърляха се над грапави грамадни късове, промушваха се лазешком между почти долепени камъни. И слабостта ги налягаше. Дори най-силните Ратници се нуждаеха от помощта на стражите. Протал трябваше да бъде носен почти навсякъде. Опиташе ли се да скочи сам от някой отломък, стоварваше се на колене. Скоро туниката му се обагри в капки кръв.

Томас започна да се досеща какво ги заплашва. Ако се бавеха така, можеха и да срещнат края си. Щом Лигоча знаеше и други изходи към склона, пълчищата му сигурно биха се добрали до края на клисурата преди отряда.

Не само той знаеше. След първоначалния изблик на радост Ратниците изпаднаха в униние. Бореха се с препятствията, навели глави и превили гърбове, сякаш преживяното беше товар, вързан на шиите им.

Опасенията им се сбъднаха подобно на прорицание, преди да преполовят клисурата. Някой от Ратниците извика пресекливо, като сочеше нагоре. Цяла орда Злотворни изскочи от процепа, където отрядът излезе от планината.

Опитаха да се затътрят по-бързо по затрупания процеп в склона, но Злотворните се носеха подире им като черна лавина. Прескачаха каменните парчета без боязън да стъпят накриво, носени от зверска кръвожадност. Настигаха отряда със стъписваща скорост.

И не бяха само те. Близо до края на клисурата над едната й стена изведнъж се подадоха пещерни твари. Щом зърнаха хората, те започнаха да се смъкват по въжета на дъното.

Отрядът беше приклещен от силата на Лигоча.

Спряха втрещени. За миг дори чувството за дълг на Куаан го изостави, той само се озърташе и не помръдваше. Томас опря гръб на близкия камък. Идеше му да изкрещи на планината, че това не е честно. Преживя, понесе и загуби толкова много… Къде изчезна пътят към спасението? Такава ли беше отплатата за неговата уговорка, за готовността да търпи? Това беше прекалено. Прокажен като него не можеше да се справи с подобни несгоди. Гласът му трепереше от безполезна ярост.

— Нищо чудно… че ни позволи да вземем Жезъла. Така боли по-силно. Знаеше, че няма да се изплъзнем.