Стивен Дональдсон - Прокобата на Господаря Гад

— Не! Той е просто поредната жертва. Господаря Гад му е предопределил това от самото начало.

Морам докосна рамото му успокояващо.

— Не се измъчвай, Невернико. Направихме каквото можахме. Няма защо да се обвиняваш.

Томас откри внезапно, че яростта му се е изпепелила. Почувства се опустошен и съсипан и се свлече на земята, сякаш костите му не го задържаха прав. Погледът му беше като опърпаните платна на изоставен призрачен кораб. Без да мисли какво прави, той сложи обратно брачната халка на пръста си.

И другите от отряда идваха към него. Отказаха се от бягството, заедно следяха спускането на Лъвовете. Черните като нощ облаци помрачаваха цялата планина и в здрача налитащите огньове пламтяха и блестяха като зверове, рожба на слънцето. Скочиха в клисурата, някои се хвърлиха нагоре към процепа.

Най-сетне Морам се отърси от унеса.

— Повикайте своите ранихини — нареди на Банор. — Стражите могат да се спасят. Вземете жезъла и Втората закрила. Призовете ранихините и бягайте.

Банор срещна погледа му и забави отговора си, докато обмисляше заповедта.

— Един от нас ще ги отнесе в Твърдината. — Отказа непреклонно. — Другите оставаме.

— Защо? Не можем да избягаме. Вие трябва да оцелеете — за да служите на Владетелите, на които се пада да продължат тази война.

— Може би. — Банор сви рамене. — Кой да отсъди? Върховният владетел Кевин ни заповяда да заминем и ние се подчинихме. Няма да го направим отново.

— Но тази смърт е безсмислена! — възкликна Морам.

— И така да е, все едно. — Гласът на Банор имаше твърдостта на желязо. Той добави: — Но и ти можеш да призовеш Хинарил. Направи го, Владетелю.

— Не — въздъхна Морам с уморена усмивка. — Не мога. Как да оставя зад себе си мнозина да умрат?

Томас не се заслушваше. Струваше му се, че е захвърлена вещ и преравяше отломките на чувствата си в търсене на нещо, което си заслужава да бъде спасено. Но някаква част от съзнанието му разбра какво става. Пъхна два от трите си пръста на дясната ръка в устата и изсвири кратко и пронизително.

Всички се вторачиха в него. Куаан май помисли, че Неверника си е изгубил ума, в очите на Морам се редуваха догадки. Но Покорната на гривата Лид подхвърли въжето си нависоко и извика щастливо:

— Ранихините! О, Световна грива! Той ги призовава!

— Как? — възрази Куаан. — Нали им отказа?

— Те се изправиха пред него! — отвърна тя с цвилещ смях. — Ще дойдат.

Томас вече не слушаше никого. Случваше му се нещо и той се надигна замаяно, за да го посрещне прав. Измеренията, в които беше попаднал, се променяха. Пред размътения му поглед другите от отряда ставаха по-плътни и устойчиви… придобиваха якостта на скалата, върху която стъпваха. А планината изглеждаше все по-несъкрушима, неизменна като ключов камък на света. Почувства как от взора му се смъкват покрови и видя ясно присъствието на Грейвин Трендор в цялата му неразгадаема сила. Самият Томас бледнееше пред върха, с плътта си — рехава и преходна. Гъст като пушек въздух вееше през него, смразяваше костите му.

— Какво ме сполетя?

Ранихините се появиха в галоп по извивката на ръба. В сиянието на надеждата се надбягваха с Огнелъвовете. Дрезгав щастлив вик се изтръгна от гърдите на Ратниците.

— Спасени сме! — възкликна Морам. — Времето ще стигне!

Поведе отряда да пресрещнат доближаващите вихрено ранихини.

Томас се почувства изоставен.

— Какво ме сполетя? — повтори глухо той към непоклатимата планина.

Протал обаче стоеше до него. Томас чуваше благия глас на Върховния владетел като гръмотевица.

— Лигоча е мъртъв. Той те беше призовал и със смъртта му идва краят на призоваването. Такава е силата. Сбогом, Невернико! Бъди верен! Ти извърши велико дело за нас. Ранихините ще ни спасят. А с Жезъла на закона и Втората закрила няма да сме лишени от защита срещу покварата на Презиращия. Не унивай. Отчаянието и горчилката не са единствените песни на този свят.

Но Томас ридаеше без глас. Всичко — Протал, отрядът, ранихините, Огнелъвовете, планината — стана непоносимо плътно. Съкрушиха представите му и отминаха недостъпни за сетивата му в сивкава мъгла. Опипваше наоколо и не усещаше нищо. Не виждаше — Земята беше недостижима за очите му. Това беше непосилно за него и той усети как се изгубва.

Сива мъгла се завихряше около него в протяжно застинал миг. После започна да се размива, изгуби и нея. Погледът му се размъти, сякаш някакъв немилостив бог плъзна палец по него. Премигваше начесто, опитваше да посегне нагоре, за да затисне очите си, но нещо меко пречеше на ръката му. Погледът му оставаше празен.