Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

На практика по втората стена на градската отбрана, Кралската стена, липсваше сериозна защита.

В равнината долу, надвивайки писъците на върколаците, цвиленето на умиращи коне и рева на великаните, рицарите на дома Ордън подеха песен и плътните им гласове се сляха в прослава на войната.

Бащата на Габорн винаги беше настоявал всеки мъж от личната му гвардия да притежава три дара на Глас, така че заповедите по бойното поле да се чуват лесно. Техният смъртен химн изригна от мъглата, разтърси дори камъните на замъка Силвареста и заотеква от хълм на хълм. Беше песен, предназначена да внуши ужас в сърцата на враговете:

И се носеше цвилене на гинещи коне… много коне. Габорн не разбираше защо умират толкова коне, докато не се сети, че конете на Радж Атън все още стоят по коневръзите на отсрещния хълм. Бащините му бойци избиваха животните на Вълчия господар.

Габорн и Роуан спряха на стотина разкрача под кралската цитадела и се загледаха към покритите с мъгла зелени поляни, където кипеше битката. Габорн изведнъж се стресна от притичалите покрай тях няколко души.

Един плещест войник го избута встрани и му викна:

— Дръпни се от пътя!

И изведнъж — в лъскавата си черна броня, с черния шлем с широко разперените криле на белия бухал, се появи самият Радж Атън с личната си охрана, съветниците и неговия Дни. До него тичаха трима останали без дъх огнетъкачи.

Габорн понечи да посегне да извади сабята си и да нападне Вълчия господар, но бързо разбра, че ще е глупаво. Обърна се с пламнало от безсилен гняв лице.

Радж Атън пребяга на една ръка разстояние от Габорн — крещеше на гвардията си заповеди на индопалски:

— Приготви хората и конете! Огнетъкачите — по стените. Пратете огнени лъчове оттук до дърветата, за да можем да виждаме в тази мъгла. Контраатаката ще водя аз! Проклет да е този нагъл Ордън!

— Мъглата е неестествена — извика обезпокоен един от огнетъкачите му. — Мъгла на воден магьосник.

— Рахжим, само не ми казвай, че те е страх от някакво младо водно магьосниче, на което още не му е поникнала брада! — сряза го Радж Атън. — Очаквам повече от теб. Тази мъгла ще подейства толкова срещу Ордън, колкото в негова полза.

Магьосникът поклати глава.

— Някаква Сила се бие срещу нас! Чувствам я!

Габорн можеше само да посегне и да пипне Вълчия господар, можеше да му отсече главата, а нищо не беше направил.

Огромната тежест на тази пропусната възможност го сломи. Когато Радж Атън и войниците му забързаха надолу по Пазарната улица, ръката на Габорн зашари нервно да извади сабята от ножницата.

— Не! — изсъска му Роуан, сграбчи китката му и я натисна да прибере оръжието в ножницата.

Беше права. Но след като огледа улицата, той се увери, че мястото е идеално за засада. Обикновено дюкяните отваряха чак след час-два — а този ден съвсем не беше обикновен. Сигурно изобщо нямаше да отворят.

Пазарна улица извиваше на югозапад, така че дори човек да не беше далеч от кралската цитадела и вътрешната полоса на градската отбрана, не можеха да го видят нито от стените на цитаделата горе, нито от външните стени долу. Триетажните каменни сгради от двете страни на Пазарната улица пречеха на гледката.

Габорн спря. Утринните сенки все още бяха дълбоки, улицата — пуста. Замисли се дали да не изчака, докато Радж Атън се върне.

Погледна към кралската цитадела.

Към него тичаше някаква жена, жена, облечена в нощносин копринен халат, неприлично увит около тялото ѝ и разкриващ наполовина дръзко щръкналите ѝ гърди. В дясната си ръка държеше сребърна верига, от която висеше малка метална топка, в която се палят благовония. В тъмните ѝ очи танцуваха лудешки светлини, а главата ѝ беше плешива. Носеше се с такава властна самоувереност, че Габорн веднага разбра, че е важна особа.

Чак когато тя се приближи до него, той усети топлината, излъчваща се от тялото ѝ — сухата жар под кожата ѝ — и разбра, че е огнетъкачка.

Жената изведнъж спря и се втренчи в него, сякаш го позна.

— Ти! — извика огнетъкачката.

Той дори не помисли. Разбра с всяка фибра на съществото си, че тя е враг. С едно плавно движение извади сабята си, замахна и отсече главата ѝ.

Роуан ахна, запуши устата си с ръка и отстъпи.

За част от секундата огнетъкачката остана изправена, главата ѝ отхвърча назад, кадилницата с благовонието все още бе в ръката ѝ.