Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Мъжът вдигна бойния си чук и извика с гласа на хиляда мъже, тъй че думите му ясно изкънтяха от хълмовете и целият замък отекна.

— Менделас Дрейкън Ордън! Ще те убия! Теб и изчадието ти!

По време на ездата от Тор Холик Боренсон беше потънал в размисъл. Но не предстоящата битка терзаеше ума му. Беше Мирима, жената, с която се беше сгодил в Банисфер. Преди два дни беше придружил нея, сестрите ѝ и майка ѝ до града, за да не пострадат от войските на Радж Атън, сеещи хаос из околностите.

От Мирима щеше да излезе добра войнишка жена.

В малкото часове на нежност насаме с жена си Боренсон все пак беше изпитал дълбока и невъзвратима любов. Не беше само заради красотата ѝ, макар че и нея ценеше високо. Беше заради всичко у нея — лукавият ѝ, пресметлив нрав; схватливостта ѝ; невъздържаната страст, проблясваща в очите ѝ, когато яздеше сама с него към фермата на майка си.

Всъщност тя се беше обърнала към него с усмивка на лицето, с пълните си с невинност черни очи, и го попита:

— Сър Боренсон, разбирам, че сте мъж, притежаващ дарове на жизненост?

— Десет при това — похвали се той.

Мирима повдигна тъмната си вежда.

— Това би трябвало да е интересно. Чувала съм, че в брачната нощ девицата често открива в леглото, че голямата жизненост на един войник се оказва добра и за нещо повече от това да не умре от бойните си рани. Вярно ли е?

Боренсон се опита да изломоти някакъв отговор. Не беше и сънувал, че такава красавица като нея ще го попита толкова откровено за уменията му в леглото. Но преди да успее да отговори, тя го спря с думите:

— Харесва ми червеният цвят. Толкова добре ви стои, когато го носите на лицето си.

Той се изчерви още повече и се почувства благодарен, когато тя извърна поглед настрани.

Боренсон неведнъж си беше въобразявал, че е влюбен до уши. Но това беше различно. Сега той не беше онова пощръкляло при пълнолуние биче, мучащо в нощта за някоя юница. Това му се струваше… редно. Струваше му се редно да я обича чак до костите си.

Беше разбрал, че е влюбен, докато яздеше да предупреди крал Ордън за нашествието. Препускаше в бесен галоп и беше подминал три хубави девойки, които беряха горски плодове край пътя. Едната му се беше усмихнала съблазнително, а той толкова се беше улисал по Мирима, че чак след десетина мили осъзна, че не ѝ бе отвърнал с усмивка.

Толкова се беше побъркал.

На път към замъка Силвареста беше изтласкал Мирима от ума си със следната мисъл: „Колкото по-скоро приключа с тази битка, толкова по-скоро ще мога да се върна при нея.“

Но много преди да стигне до замъка бойците му бяха започнали да се натъкват на съгледвачите на Радж Атън, ловни отреди от по пет-десет души. Най-бързите му рицари с жар ловяха и избиваха съгледвачите, докато самият Боренсон насочваше атаките си срещу върколаците.

Недалече от замъка той спря при брега на река Вий и отвори шишенцето, което му бе дал крал Ордън. Задържа го с усилие, щом свирепите ветрове завиха от гърлото на бутилката.

С отварянето на флакона над вода беше удвоил мъглата, която нормално щеше да даде магията. Затова запуши шишенцето, докато все още беше полупълно.

Но щом миризмата на морска мъгла се разпростря по долините около замъка, Боренсон вкуси солта във въздуха и си помисли за родния дом. Размечта се какво ще бъде, щом отведе Мирима в новото си имение при Дрювъри Марч. Познаваше имението — чудесен дом, с камина в господарската спалня.

Бързо изтласка тези мисли от ума си и заповяда на стрелците си да изпънат лъковете и да нападнат в предутринния горски сумрак. Пет минути по-късно хората му изненадаха върколаците, спящи по дърветата. Полетяха стрели и върколаците западаха като черни плодове от дъбовете на Дънуд — някои мъртви, други побягнаха да потърсят закрилата на замъка.

Хората му заблъскаха по щитовете и завикаха, и тръгнаха по мекия горски мъх, подкарвайки пред себе си маймуноподобните твари — купища черна козина, оголени жълти зъби, червени очи, пламнали от ярост и страх.

За Боренсон разправяха, че винаги се усмихвал по време на битка, въпреки че той самият рядко го забелязваше. Навик, който беше усвоил още като малък, когато го пердашеше щитоносецът Пол. По-голямото момче винаги се смееше, когато му паднеше случай да му наложи поредното наказание, и когато Боренсон порасна достатъчно, за да може и той да пердаши, също започна да се смее. Този негов навик ужасяваше някои врагове, други ядосваше. И в двата случая обаче караше противниците му да правят грешки и в същото време вдъхваше кураж на другарите му в боя.