Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

А сега неговите хора празнуваха победа, спечелена битка.

Йоме не знаеше дали трябва да се радва на победата на Радж Атън, или да скърби за Ордън.

Тя вече беше Посветителка на Радж Атън. Вместо да се страхува от него, Йоме трябваше да се бои от убийство от ръцете на други крале или от свободните рицари, обявили война на Вълчия господар.

Шемоаз стоеше от едната ѝ страна, загледана към овъглените полета, и плачеше, докато бойците на Радж Атън влизаха в замъка. Над пепелищата все още се вдигаше дим, дърветата по хълма тлееха.

„Защо плаче Шемоаз?“ — зачуди се Йоме. После усети, че и нейните очи се изпълват със сълзи.

И разбра. Шемоаз плачеше, защото светът бе почернял. Черни полета. Черни гори. Черни дни занапред. Йоме придърпа по-ниско качулката на наметалото си, за да скрие лицето си. Тежката вълна ѝ се стори тънка защита.

Войниците на Радж Атън влязоха в долния двор и спряха, а самият той тръгна да се срещне със своите огнетъкачи и съветници. Дори гигантските главанаци се приведоха под гредите на портите и влязоха в долния двор, за да намерят защита.

В хълмовете на юг прокънтя ловен рог, последван от друг, по-далече на изток, и от още един. Навярно последните останки от армията на Ордън, които се призоваваха, за да се съберат.

Йоме мислеше, че бойците на Радж Атън ще препуснат да пометат оцелелите. Предвид мощта на войските му, не разбираше защо стоят в замъка.

Освен ако на бойното поле не се беше случило нещо, което тя не можеше да види. Може би Радж Атън се боеше за хората си. Може би бяха по-слаби, отколкото тя смяташе. Вълчия господар сигурно се боеше да подгони хората на Ордън по-надалеч, защото знаеше много добре, че може да бъде въвлечен в засада.

Мъдростта на Радж Атън далеч надвишаваше тази на Йоме. Щом той се страхуваше, сигурно имаше сериозно основание за страх. Предния ден Габорн ѝ беше казал, че крал Ордън може скоро да стигне до замъка с подкрепления.

Йоме не беше го взела на сериозно. Обикновено Ордън взимаше за свита около двеста души. Какво можеха да направят те?

Но Габорн определено вярваше, че силата е достатъчна, за да нанесе удар на Радж Атън. Така ѝ не ѝ беше споменал броя на войниците, водени от баща му, чак сега осъзна тя. И твърде разумно. Домът Силвареста не можеше да издаде информация, с каквато не разполагаше.

Йоме се обърна към своята Дни, която седеше няколко крачки встрани с Дните на майка ѝ; двете гледаха към черните полета. Те знаеха колко мъже е довел Ордън, знаеха всеки ход, предприет от всеки крал. Но за добро или лошо, Дните само наблюдаваха движенията на армиите като фигури по шахматно поле.

Колко души все пак беше взел Ордън тази година за Хостенфест? Хиляда? Пет хиляди?

Мистария беше богата, гъсто населена страна. Крал Ордън водеше сина си с предложение за женитба. Обичайно беше с такива предложения една кралска фамилия да направи демонстрация на богатството си, да изтъкне силата на войниците си, да включи свои рицари в приятелски двубои.

Ордън би повел много от най-добрите си мъже, които са му подръка. Петстотин, може би.

Но Ордън освен това беше помпозен, обичаше суетата и показността. Така че да удвоим броя.

Воините на Мистария бяха свирепи. Техните лъкометци се обучаваха от младини да стрелят от гърба на коня. Силата на техните рицари с двойните им брадви и чукове с дълги дръжки беше легендарна.

Навярно легендата за воините на Мистария държеше Радж Атън нащрек и той нямаше да посмее отново да остави замъка.

В гористите хълмове на изток и на юг, и на запад вече предизвикателно зазвучаха бойни рогове — от десетки посоки; възвестяваха атака, призоваваха нови отреди.

Рицарите на Ордън продължаваха да се сражават с върколаци в горите. За тези воини денят щеше да е дълъг и изнурителен.

При градската порта Радж Атън се извърна на седлото си да погледне за последен път към полята, сякаш зачуден дали отново да не препусне към тях; после влезе в града и хората му затвориха разрушения подвижен мост.

Животът продължи. От кулата Йоме виждаше по-голямата част от града. При Войнишката цитадела жени и деца събираха в тревата снесени от кокошките яйца. Воденицата край реката мелеше жито. Миризмите от готварските огньове се смесиха с дима и пепелищата от битката. Стомахът на Йоме се сви.

Когато прецени, че е гледала достатъчно дълго от стената, тя заслиза към вътрешния двор на цитаделата на Посветителите; нейната Дни тръгна по петите ѝ. Дните на майка ѝ остана на кулата, загледана към околните полета.