Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Сега той бе сред равнината, в гъстата мъгла, обкръжен от десетина върколаци. Съществата съскаха и ревяха.

Той развъртя дългия си боен чук — парираше ударите с щита — и завика на коня си да рита нападателите.

И изведнъж се сепна — някаква грамадна стена от пламъци се изстреля през мъглата вляво от него.

Ревна на коня си да препусне с всички сили, за да спаси живота и на двамата. Беше подсилен кон, в края на краищата, способен да надбяга и вятъра.

Но тогава огнената стена се развърна и протегна пипалата си, за да обхване всички, като паст на някакво оживяло гладно чудовище. Върколаците видяха собствената си гибел, носеща се към тях, и едно от създанията сграбчи стъпалото на Боренсон в опит да го събори от коня.

Той замахна с чука към главата на звяра, разбрал, че може да загине, че може изобщо да не успее да предаде посланието, което крал Ордън го беше помолил да отнесе на Радж Атън. Чукът му порази върколака в муцуната, той го изрита настрана и конят му се втурна през гъстата мъгла.

Боренсон препусна назад през равнините, с виковете „Ордън, Ордън!“, за да прегрупира хората си. Огънят се носеше след него — дълги тънки пръсти, които искаха да го хванат и да го разкъсат.

Той препусна през тъмните дървета.

Когато достигна дъбовете, стихията се поколеба, сякаш… неуверена. Обгърна колебливо един грамаден дъб, подпали го и сякаш забрави за Боренсон.

Само пет-шест души успяха да го последват назад към леса, но той видя как десетки други се пръскат настрани от огнената стихия през мъглите.

Изчака няколко минути хората му да се съберат и прегрупират с надеждата, че са успели да се измъкнат. Тук сред дърветата се чувстваше в безопасност, скрит. Листата надвисваха над него и го загръщаха. Загръщаха го като наметало. Клоните бяха като щитове срещу стрели и ноктести лапи, като стена, която щеше да забави пламъците.

Долу откъм долината се чуха гръмки викове — Радж Атън крещеше заканите си как ще убие крал Ордън. Боренсон не разбра каква е причината, но фактът, че Радж Атън е толкова разгневен, го смая.

Наду бойния си рог, за да призове оцелелите си мъже. Само след няколко минути се събраха над четиристотин души. Някои донесоха обезпокоителната вест за сражаващи се главанаци източно от замъка. Други съобщиха, че върколаците се прегрупират и се опитват да се доберат до портите на замъка. Някои от воините бяха подгонили върколаци навътре в горите и бяха избили доста. Други се бяха заловили да избиват конете на Радж Атън. Цялата тази битка започваше да става безумна, да губи смисъл и цел, и Боренсон почти съжали, че бе покрил бойното поле с вълшебната мъгла.

Той помисли какво да направи и разбра, че ще е най-безопасно да остане в леса и да излови последните криещи се тук върколаци. Но в мъглата пред замъка лежеше далеч по-примамлива плячка.

— Е, добре — разпореди се той. — Правим бърз набег от изток на запад пред замъка. Пиконосците в челото, да се справят с великаните. Лъкометците по фланговете, да разчистват върколаците.

Въздухът се изпълваше с валма дим от пожарите из полята и в гората.

Рицарите на Ордън се строиха и се понесоха през дърветата към източното поле. Боренсон нямаше пика, затова застана в ядрото, близо до първата редица, за да може да насочва атаката.

Когато копитата на коня му закънтяха в мъглата, Боренсон видя вляво от себе си издигащото се огромно туловище на великан, като огромна космата могила сред гъстата бяла мътилка. Двама от пиконосците свърнаха встрани и забиха пиките си в звяра.

Раненото чудовище изрева като бик, замахна с грамадните си ноктести пръсти, помете един от бойните коне като парцалена кукла и разкъса на две ездача му с грамадните си челюсти.

Боренсон подмина схватката — няколко стрелци вече бяха пришпорили конете си натам да довършат гиганта.

През мъглата отляво тромаво крачеха други два великана. Около тях се бяха скупчили добили кураж върколаци. Двайсетина от рицарите на Боренсон завиха натам. Сърцето на Боренсон заблъска в гърдите му. Единият гигант нададе гневен рев.

Точно срещу него прииждаше внушителна орда гиганти и върколаци, като тъмни хълмове, с черна вълна от копиеносци зад тях. Вик на триумф изригна от гърлата на чудовищата.

Сърцето на Боренсон едва не спря. Защото между тях яздеха стотици бойци с месингови щитове. В челото им един огромен воин в черна ризница, с шлем, увенчан с бели бухалски криле, надигна грамаден боен чук и изрева боен вик с гласа на хиляди мъже: