Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Нажеженото бяло на очите ѝ се заозърта трескаво във всички посоки. Тук имаше да се подпали пазар… по-надолу бяха дървените постройки на по-бедно пазарище. На изток се намираха конюшните, а на юг — обгърнатият от мъглата Дънуд с неговите смъртни писъци и викове на ужас.

Очите ѝ минаха покрай Габорн и като че ли се фокусираха на двамата войници, само на ръка разстояние от него. Войниците се обърнаха и побягнаха. Габорн остана закован на място, уплашен, че стихията може да бъде привлечена от движението му.

Огнената фигура се извърна и погледна към хълмовете на Дънуд — дървесните корони се протягаха над гъстата мъгла. Твърде вкусен пир беше това, за да го пренебрегне. Огнетъкачката вече се беше превърнала в прегладнял звяр, във всепоглъщащо чудовище. Каменните сгради на пазара не предлагаха много храна за засищане.

Тя протегна ръка, опря се на една камбанария, подскочи и се понесе към горите. Огнените ѝ нозе закрачиха от покрив на покрив.

Когато стигна до Кралската порта, се чуха отчаяни викове. Войниците, бранещи кулите от двете страни на портата, избухнаха в пламъци, закапаха като късове тлъсто месо, обжарено от съсъка на лагерен огън.

Приятели, врагове, дървета и къщи — духът на огнетъкачката не се интересуваше какво поглъща. За да види по-добре, Габорн се изкатери на едно външно стълбище зад някакъв хан и се сви под стрехите на покрива.

Каменните кули запращяха и почерняха от горещината при преминаването на стихията. Железните решетки на портикула се разтопиха.

А когато тя се забърза по долния двор към градските порти, избухнаха в хор гласовете на стотици мъже, изпълнени със страх и ужас.

Докато стигне външните порти, огнетъкачката започна напълно да губи човешките си очертания и се превърна в огнен стълб. Изкачи градската стена точно над подвижния мост и остана за миг изправена над кулите, навярно уплашена от рова. Сред пламъците проблесна лик, толкова приличащ на женско лице, което се озърна с копнеж назад към дървените съборетини в долната част на града, после към Складовата улица.

След това пламъците прескочиха стената и рова и се втурнаха през полята към Дънуд.

Отдалече Габорн отново долови грохота на битката, бойните рогове на бащините му войници, подали знак за отстъпление през обгърнатите в бяла мъгла поля.

Пламъците от огнената стихия прорязваха мъгливата пелена. На тази светлина Габорн успя да различи — като при блясък на мълния — трима конници, сражаващи се сред орда върколаци — размахваха грамадните си брадви над главите си.

После войниците изчезнаха, погълнати от огъня. Духът-стихия се понесе над равнината толкова алчен за суха трева, дърво и човешка плът, че помиташе всичко; превърна се в огромна река от огън, бушуваща през полята.

Сърцето на Габорн се сви от болка. Когато огненият дух бе докоснал Роуан, сякаш беше разкъсал и самия него. Сега той чуваше откъм полята викове на отчаяние, смесени с писъците на ранени и умиращи тук, в замъка Силвареста. Не можа да заличи от ума си онези последна, смразяваща болка, изписана на лицето на Роуан. Все едно че го бе укорила в измяна.

Не знаеше дали бе постъпил добре, или зле, като посече огнетъкачката. Убийството ѝ беше прибързано — почти рефлекс, който някак си му се струваше в реда на нещата, но донесе ужасни последствия.

Стените от огън, издигащи се от полето, пречеха на Радж Атън да излезе от замъка и да поведе хората си в битка.

„Това може да се окаже спасителен удар за хората ми“ — помисли Габорн.

Но можеше и да не се окаже. Габорн нямаше представа колко от хората му са загинали в реката от пламъци. Можеше само да се надява, че мъжете са видели свирепия огнен дух, възкачил се на градските стени, навреме и са успели да избягат.

В замъка беше пълно с мъртви войници, други умираха пред очите му. Десетки, може би стотици воини на Радж Атън бяха изгорели в пламъците. Портикулът на Кралската порта беше опожарен.

Грамадният дъбов подвижен мост на Външната порта гореше; кулите от двете му страни поддадоха и рухнаха. Зъбците и веригите, които издигаха и смъкваха моста, се бяха разтопили.

Само с един замах на сабята си Габорн току-що беше уязвил отбраната на замък Силвареста.

Ако баща му решеше да щурмува сега, днес, щеше да има свободен достъп към замъка.

И изведнъж Габорн забеляза една дребна фигура на Външната стена — взираше се над стената от пламъци: мъж в черна броня, с бели бухалски криле, широко разперени над високия шлем.