Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Бащата на Йоме седеше сред сноп слънчева светлина и си играеше с едно пале, което ръмжеше и дъвчеше ръката му. Баща ѝ беше подмокрил брича си, докато тя стоеше горе на кулата, затова Йоме взе ведро вода и един парцал да го почисти. Той не я отблъсна, само се вгледа в съсипаното ѝ лице, уплашен от грозотата ѝ, без да знае коя е.

Беше както винаги красив, с незасегнатите му дарове на обаяние. По-силен от всякога. Свръхчовек, с ум на невръстно дете. Докато тя изтриваше мръсотиите от тялото му, крал Силвареста лежеше и я гледаше с широко отворени очи, гукаше като бебе и пускаше мехури. Усмихваше се невинно на това новооткрито удоволствие.

Йоме едва не избухна в сълзи. Дванадесет часа. Баща ѝ беше отдал даровете си преди около дванадесет часа. Това време беше критично, първият ден — най-лошото за него. Онези, които отдаваха по-големи дарове, преживяваха време, през което животът им беше в най-голяма опасност. Облекчителите наричаха това „шокът на дарението“. Човек, отдал ума си, понякога можеше да забрави да диша, или сърцето му да забрави да бие. Но ако оцелееше през този ден, ако преживееше шока на дарението, можеше да си възвърне малка частица от ума си. Тялото му някак щеше да задържи троха от разсъдъка му, достатъчна, за да оцелее. В този момент бащата на Йоме беше в най-немощното си, най-безпомощно състояние, но по-късно същия ден можеше да премине през „пробуждането“, миг, в който дарението между владетел и васал става крепко, когато той щеше да си възвърне малка част от своя ум.

За щастие, бащата на Йоме не беше преживял най-лошите ефекти от шока на дарението. След като вече бяха изтекли дванадесет часа, тя се надяваше, че би могъл да си върне част от ума. Беше възможно — щом не бе пожелал с цялото си сърце да отдаде своя дар, и ако силарът не беше изработен съвършено, и ако облекчителят не бе успял да изпее заклинанието по най-съвършения начин — беше възможно той дори да си спомни името ѝ.

Така че Йоме запя тихичко на баща си. Макар да не показваше признаци, че я познава, той се усмихна.

„Дори никога да не си спомни коя съм — каза си Йоме, — струва си да му попея. След време може да заобича пеенето ми.“

Дворът на цитаделата на Посветителите беше пълен с рухнали мъже и жени, хора, отдали даровете си предната нощ. Притокът им беше изнурил грижещите се за тях. Веднага след като Йоме и Шемоаз почистиха, преоблякоха и утешиха бащите си, започнаха да се грижат за другите — хора, които вярно бяха служили на дома Силвареста още от детството си.

Готвачите донесоха приготвената закуска и Йоме започна да разнася блюдата с пълни с боровинки сладкиши между Посветителите. Коленичи да събуди една млада жена, която спеше на слънчевата светлина, завита със зелено одеяло, телохранителката Клеас, която я бе съпровождала на много разходки по хълмовете.

Жени рядко служеха в дворцовата охрана. Още по-рядко служеха като войници в бойния строй. Но Клеас беше правила и двете. Имаше дарове на мускул от осем мъже, беше един от най-силните майстори на меча на служба при Силвареста. Радж Атън с най-голяма охота ѝ беше взел силата. Сега Клеас почти не дишаше. Някъде през нощта щеше толкова да отслабне, че да не може повече да си поеме дъх.

Йоме я заболя от гледката и не знаеше дали да изпита гняв, или благодарност. Със смъртта на Клеас, петнадесет души, отдали даровете си на нея, изведнъж щяха да възвърнат целостта си и да напуснат завинаги претъпканата с Посветители Цитадела. Но Йоме беше изгубила човек, когото беше обичала. Коленичила над Клеас и разплакана, тя се обърна. Нейната Дни стоеше и гледаше. Йоме очакваше, че жената ще е студена и безпристрастна както винаги, че тясното ѝ лице ще е с присвити устни и празен поглед. Но вместо това забеляза по него бръчки на скръб.

— Беше добра жена, добър воин — каза Йоме.

— Да, какво разхищение — съгласи се Дни.

— Ще ми помогнеш ли да я отнесем до гробниците? — попита Йоме. — Знам един свод, който можем да използваме, почетно място за гвардейците. Ще я положим до майка ми.

Дни кимна уморено. В черен ден като този жестът на състрадание разтърси дълбоко Йоме. Изпита благодарност.

Йоме приключи с храненето на Посветителите и след това двете с Дни намериха носилка, покриха Клеас с едно одеяло вместо плащаница и я отнесоха до южната стена на цитаделата, до другите пет покрити носилки. В четири от тях бяха положени труповете на петима Посветители, непреживели тази нощ.

Майката на Йоме, Венета, лежеше под последния покров от черно платно. Тънка златна коронка, поставена на гърдите, отличаваше тялото на кралицата. Един черно-бял паяк се беше покачил на коронката, бе разпънал паяжината си ѝ беше уловил в нея бръмчаща синя муха.