Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Ето защо написах тайно тази хроника и ти я изпращам. Вече остарявам. Няма да живея дълго. Когато умра и Дните напишат сказанието за моя живот, искам ти да сравниш двете хроники, да видиш какво би могъл да откриеш. Коя част от историята на моя живот Дните ще пропуснат? Коя част ще преувеличат?

Габорн изчете документа няколко пъти. Ученията на Дните не изглеждаха особено дълбоки. Всъщност му се струваха твърде очевидни и праволинейни, въпреки че никога не се беше натъквал на нещо подобно. Не можеше да разбере причината, поради която се пазеха в тайна, особено от Владетелите на руни.

Въпреки това емирът беше пазил тези писания, беше се страхувал от някакво неназовимо възмездие.

Но Габорн все пак знаеше, че понякога малките неща може да се окажат решаващи. Като петгодишно дете, често се беше опитвал да вдигне грамадните алебарди, които носеха стражите на баща му. На същата възраст му дадоха първия дар на мускула и той веднага излезе навън и разбра, че може лесно да вдигне алебардата и да я размаха. Само едно дарение на сила му се беше сторило нещо велико. Сега, като Владетел на руни, знаеше, че това е нищо.

Но се замисли за тези учения. Изглеждаха прости, но той знаеше, че Дните са всичко друго, но не и прости. Една странна отдаденост, приета до крайност, може да окаже дълбоко въздействие на човека — точно по същия начин, както едно просто увлечение към храната може да доведе до преяждане и смърт.

Габорн рядко се беше замислял дали е добър. Сега се зачуди дали е възможно да бъдеш „добър“ Владетел на руни според мерките на Дните. Онези, които отдаваха даровете си, след време обикновено съжаляваха. Но дадеш ли веднъж дара, не можеш да го върнеш. От тази гледна точка всеки дар, притежаван от Владетел на руни, трябваше да се смята от Дните за нарушение.

Габорн се замисли дали може да има някакви приемливи обстоятелства, при които е правилно един човек да отдаде дара си. Може би ако двама души пожелаеха да съчетаят силата си, за да надвият някое голямо зло. Но това можеше да стане само ако дареният и неговият Посветител са едно цяло в душите си.

Все пак в ядрото на учението на Дните лежеше понятие, което той трудно можеше да възприеме: „Всеки човек е господар. Всички са равни.“

Габорн произхождаше от самия Ерден Геборен, който давал и отнемал живот, когото самата земя избрала за крал. Щом Силите покровителстваха един човек да бъде над друг, то тогава хората не можеха да се смятат за равни. Габорн се замисли къде трябва да е балансът и му се стори, че се е озовал на ръба на прозрението.

Винаги се беше смятал за законен господар на хората си. Но също така беше и техен слуга. Дългът на Владетеля на руни беше да закриля своите васали, да ги пази с цената на собствения си живот.

Дните смятаха, че всички хора са господари. Значеше ли това, че няма простолюдие? Нима Габорн наистина нямаше никакви права да бъде владетел?

През последните няколко дни се беше чудил дали е добър принц. Много се беше мъчил над този въпрос, но нямаше ясно определение за добро. Затова реши да се задълбочи в ученията на Дните, да прецени до какво водят те.

И докато лежеше на пода в билковия склад, ученията на Дните започнаха да променят начина, по който щеше да мисли от днес нататък.

Замисли се как би могъл да се защити, без да наруши Владенията на друг човек. От диаграмата видя, че външният пръстен, пръстенът на Невидимите владения, описва области, които често са размити. „Къде свършва моето телесно пространство и къде започва това на другия?“

Може би това бе някакъв всеобщо възприет набор от реакции. Ако някой наруши твоето Невидимо владение, ти трябва да го предупредиш за това. Просто да му поговориш. Но ако той наруши твоите Общностни владения, ако, да речем, се опита да съсипе доброто ти име, ще отнесеш случая си към други, публично ще се противопоставиш на тази личност.

На ако някой се опита да наруши твоите Видими владения, ако се опитат да те убият или да откраднат собствеността ти… Габорн не виждаше друг изход, освен да се хване за оръжието.

Навярно това беше отговорът. Неизбежно, както му се струваше, всеки вид Владение става по-интимен, когато се придвижваш от външния кръг към центъра. Така защитата на по-интимното владение изисква по-силов отговор.

Но дали би било добре да постъпиш така? Къде се вместваше тук добротата? Една премерена реакция изглеждаше подходяща, но диаграмата подсказваше, че справедливостта и добродетелта не са едно и също. Един добър човек би разширявал Владенията на другите, а не само да защитава собствените си Владения. Така, налагайки справедливост, човек трябва да избира: По-добре ли е да си справедлив в този момент, или да си добър?