Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

По улицата, водеща към конюшните, покрай Габорн тичаха хора. Носеха ведра към потока, за да могат да намокрят сламените покриви на къщите си и така да ги предпазят от падащите искри.

Но от всички, които го подминаха, никой не го попита за името, нито защо носи тази изпаднала в безсъзнание жена. „Дали Земята ме пази — зачуди се той, — или тази нощ това е толкова обичайна гледка, че никой не ми обръща внимание?“

Намери складовете за подправки по описанието на Роуан. Постройката беше с доста внушителни размери — нещо като склад, чиято задна част беше прокопана навътре в хълма. Пред широките врати имаше рампа.

Габорн отвори предпазливо. Миризмите на подправки го удариха в носа — сушен чесън и стар лук, магданоз и босилек, лимонов балсам и мента, здравец, вещерски лешник и още стотици други. Синът на готвача уж трябваше да спи тук. В ъгъла имаше сламеник с одеяло върху него, но от момчето нямаше и помен.

В другия край на помещението имаше врата. Габорн занесе Роуан до нея и отвори. Зад вратата имаше огромно помещение. На стената бе окачен тлеещ фенер, с шише масло под него, и още два незапалени фенера. Габорн наля масло в единия, вдигна фитила така, че да гори по-ярко, запали го и ахна.

Знаеше, че кралят търгува с подправки, но представа нямаше за количеството. Сводестото помещение беше пълно до тавана със сандъци и чували. Отляво бяха подредени обикновените готварски подправки в огромни хамбари, достатъчно, за да осигурят замъка за цяла година. Отпред бяха по-малките бурета с медицинските билки и мехлеми на Бинесман, готови за превоз. Отдясно бяха подредени хиляди бутилки вино и буретата ейл, уиски и ром. Внушителната складова камера влизаше може би на сто стъпки навътре в хълма.

Истински хаос от миризми — на сушени подправки, на пресни подправки, на прах и плесен. Габорн разбра, че е намерил тук пълната безопасност. Тук, под земята, дълбоко под хълма, никой ловец нямаше да може да го проследи.

Той затвори вратата, отиде с фенера до един от ъглите на подземния склад, нареди няколко сандъка, за да оформи малко скривалище, след което сложи там Роуан.

После легна до нея, за да я стопли с тялото си, и заспа.

Когато се събуди, Роуан се беше обърнала и се взираше в очите му. Той усети натиска на устните ѝ и разбра, че го е събудила с целувката си. Дишаше леко и тихо.

Роуан имаше мургава кожа, гъста, разкошна черна коса и нежно, грижовно лице. Не беше красива, беше просто мила. Не беше като Йоме, нито дори като Мирима. Те двете бяха благословени с дарове, които ги правеха нещо повече от обикновени хора. И двете имаха лица, които можеха да накарат един мъж да забрави името си или да го омаят за години, само като ги зърне.

Тя отново го целуна и прошепна:

— Благодаря ти.

— За какво? — попита Габорн.

— Затова, че ме стопли. Затова, че ме взе с теб. — Сгуши се до него и изпъна халата върху двамата. — Никога не съм се чувствала толкова… жива… като сега. — Хвана ръката му и я постави на бузата си: искаше да я погали.

Габорн не посмя да го направи. Знаеше какво иска тя. Току-що се беше пробудила отново за света на усещанията. Жадуваше за милувките му — за топлината на тялото му, за докосването му.

— Аз… не мисля, че е редно да го правя — каза Габорн и се извърна с гръб към нея. Остави я вкочанена, уязвена и смутена.

Той полежа малко така, без да ѝ обръща внимание, после бръкна в джоба на туниката си и извади книгата, която му беше дал крал Силвареста. „Хрониките на Оват, емира на Тулистан“.

Подвързията от агнешка кожа беше мека и нова. Мастилото миришеше на прясно. Габорн я разтвори с опасението, че няма да може да чете на чужд език. Но книгата беше преведена.

На първия лист с широк и силен почерк беше написано:

До моя Обичен Брат в Праведност, Крал Джас Ларън Силвареста, поздрави:

Минаха вече осемнадесет години, откакто се гощавахме заедно в оазиса край Биня, но все си мисля често за теб с обич. Бяха трудни години, пълни с беди. Поднасям ти един последен дар: тази книга.

Моля те, покажи я само на онези, на които вярваш.

Габорн се замисли над предупреждението. След като не му беше стигнало място в края на страницата, емирът не си беше направил труда да изпише името си.

Габорн се успокои и се подготви да запамети всичко в книгата. С неговите два дара на ум задачата беше тежка, но не и неизпълнима.

Зачете бързо. Първите десет глави разказваха живота на емира — младостта му, брака му и фамилните връзки, подробности за закони, които бе наложил, дела, които беше извършил. Следващите десет разказваха за десет битки, водени от Радж Атън, кампании срещу цели кралски фамилии.