Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Йоме долови копнежа в очите на Радж Атън и почти повярва, че той ще положи исканата клетва.

Но докато слугата с фенера се приближаваше, на Йоме ѝ се стори, че решимостта на Радж Атън потръпна като езиците на пламъка.

— Кълна се да защитя човечеството от халите — за негово собствено добро — каза Радж Атън. — Аз… правя само това, което знам, че трябва да…

— Нищо подобно не правиш! — извика Бинесман. — Чуй се! Взел си толкова много дарове на Глас, че когато говориш, убеждаваш сам себе си в безумните си доводи. Ти си заблуден!

Сърцето на Йоме заби лудо, защото изведнъж осъзна, че Бинесман е прав. Радж Атън бе заблуден от собствения си безумен Глас. Никога не ѝ беше хрумвало, че такова нещо може да се случи.

Бинесман продължи:

— И все пак… все още има време да промениш решението си! Малко е, но има! Откажи се от тези безумни представи. Не смей да ограбваш тези хора и да се наричаш добър!

Обърна се и излезе от залата — прегърбен от годините старец от глава до пети. Но излезе без страх, все едно, помисли Йоме, той беше водил разпита, все едно че той беше довлякъл Радж Атън в окови в тази зала.

И изчезна.

Йоме гледаше смаяна. Никой друг през тази нощ не беше дръзнал просто така да си излезе. Побоя се, че узурпаторът ще заповяда да го хвърлят в тъмницата или да го довлекат обратно и да го принуди да му служи.

Но Вълчия господар остана замислен и загледан към тъмния коридор.

Няколко мига по-късно, докато огнетъкачите започнаха да се съвземат, един страж дотича в залата и съобщи, че току-що са забелязали билкаря извън градските порти, да крачи през полята към Дънуд.

— Нашите стрелци можеха да го застрелят — каза стражът, — но не знаехме каква ще е вашата воля. Върколаците са на стан по полята, но никой не го задържа. Да изпратя ли съгледвачи да го върнат?

Радж Атън се намръщи. Времето изглеждаше твърде кратко, за да може човек да излезе през тези коридори и да напусне замъка. Не по-малко странно беше, че никой от високо обучените му войници не бе спрял стареца.

— Той стигна ли до гората? — попита Радж Атън.

— Да, милорд.

— Какво е намислил? — учуди се на глас Радж Атън. Изправи се бързо, свил вежди в размисъл. После добави: — Изпратете отряд ловци да го намерят… ако могат.

Но Йоме знаеше, че е късно. Бинесман се беше добрал до леса, до Дънуд. Древния лес, средоточието на земните сили. Дори най-отличните ловци на Радж Атън не можеха да проследят един Земен пазител през Дънуд.

Щом следотърсачите се махнаха, Габорн пое покрай воденицата, понесъл Роуан на ръце. За младеж с три дара на мускул тя не бе голямо бреме и Габорн осъзна, че носенето ѝ сега му предлага още едно предимство: момичето нямаше да остави миризмата си по земята.

Трудно е да се проследи човек, току-що излязъл от река. Телесните му мазнини се отмиват, така че когато стъпва по земята, е по-трудно да бъде подушен.

Торбаланците го видяха, че приближава, заръмжаха страхливо и се пръснаха да се скрият.

— Храна, храна — подсвирна им той, защото тези същества му бяха свършили работа. Колко голяма — никога нямаше да разберат. Габорн носеше малко храна, но когато стигна до воденицата, вдигна дървения лост на предната врата и влезе. Големият сандък над воденичните камъни беше пълен с жито. Габорн го отвори, обърна се и погледна зад себе си. Торбаланците стояха пред прага, с широко ококорени в тъмното очи. Една дребничка сиво-кафява женска нервно търкаше лапи и душеше.

— Храна. Давам — тихо им подсвирна той.

— Чувам те — изписука тя в отговор.

Габорн бавно мина покрай тях, за да не ги изплаши. Торбаланците нервно примигваха. Бояха се да влязат във воденицата, докато ги гледа.

Габорн се заизкачва по пътеката към замъка, под дърветата, и стигна до малкия поток, лъкатушещ през гъстите върби.

Небето на хълма вече беше почервеняло и лъкометецът на крепостната стена изпъкваше ярко на фона му. Гледаше към огъня на горящата градина на Бинесман. Във въздуха бавно се носеха облаци гъста пепел.

Габорн се промъкна през върбите към градската стена, без да го видят. При стената остави Роуан на земята и пръв изпълзя през ледената вода, след което зачака Роуан. Тя също се пъхна под стената, стиснала зъби от болка при допира с ледената вода. Изпълзя, опита се да коленичи, но залитна и падна в несвяст.

Той смъкна мръсното си наметало, уви я с него, вдигна я и тръгна.

Усещането беше странно — да крачи толкова спокойно по тази улица. Градината на Бинесман гореше, пламъците се изстрелваха на осемдесет стъпки височина. Замъкът гъмжеше от викащи и тичащи насам-натам хора, изплашени, че пожарът може да се разпространи.