Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

До Радж Атън стояха личният му телохранител, двама съветници и петият огнетъкач, жена, чието присъствие караше Йоме да трепери, защото чувстваше неописуемата ѝ мощ. Носеше нощносин халат, привързан хлабаво върху голото ѝ тяло. Сега стоеше пред един сребърен мангал, като огромно блюдо върху пиедестал, върху който беше поставила клони и чворове от огнено дърво. Зелената роза на пламъка се издигаше на три-четири стъпки.

Веднъж същата нощ жената беше вдигнала поглед от мангала, с блеснали от неописуема радост очи, и каза на Радж Атън:

— Добра вест, о, сияйни, твоите убийци са посекли крал Гарет Аруули Интернукски. Неговата светлина вече не сияе на земята.

Като чу това, Йоме изпита благоговеен трепет. Значи Радж Атън не нападаше само един крал на Севера. Зачуди се за дълбочината на замисъла му. „Може би всички ние сме глупци в сравнение с него — помисли тя, — невежи като баща ми, вързан в нозете на Радж Атън.“

Сега Радж Атън се взря в Бинесман под светлината, мятана от мангала на пиромантката, и почеса замислено брадата си.

— Кой си ти? — запита Радж Атън магьосника.

Бинесман вдигна очи.

— Казвам се Бинесман.

— А, Бинесман. Познавам добре работата ти. Чел съм наръчника ти. — Радж Атън му се усмихна, цял търпение, и се обърна към пиромантката. — Водите го в окови? Не бих искал да е така. Изглежда безвреден.

Огнетъкачката до Вълчия господар се вгледа в Бинесман като в транс, със замъглени очи, зареяли се през него, сякаш се мъчеше да овладее желанието си да го убие.

— Съвсем безвреден, ваше величество — отвърна със силен глас Бинесман. Макар все още да се беше превил на четири крака, гледаше Вълчия господар небрежно.

— Можеш да се изправиш — каза Радж Атън.

Бинесман кимна и се надигна с мъка, въпреки че веригите го държаха приведен, така че не можеше да изправи врата си. Сега Йоме успя да види по-ясно, че има пранги на краката, че ръцете му са в белезници и че една къса, тежка желязна верига свързва прангите, белезниците и халката на врата. Въпреки че Бинесман не можеше да се изправи, приведената стойка не го притесни. Беше се привеждал над растенията толкова години, че гърбът му се беше превил.

— Внимавайте с него, милорд — прошепна пиромантката до Радж Атън. — Има голяма мощ.

— Едва ли — сряза я Бинесман. — Вие унищожихте градината ми, труда на майстори градинари от над петстотин години. Всички билки и подправки, които събирах в нея, вече ги няма. Ти си известен като практичен човек, Радж Атън. Би трябвало да знаеш, че тези неща са твърде ценни!

Радж Атън се усмихна някак свойски.

— Съжалявам, че моите чародеи са унищожили градината ти. Но теб не сме унищожили, нали? Можеш да засадиш друга градина, имам чудесни градини край моите дворци и резиденции в Юга. Дървета от най-далечните краища на света, богата почва, обилна вода.

Бинесман поклати глава.

— Никога. Никога няма да имам градина като тази, която изпепелихте. Тя беше сърцето ми. Разбирате. — Пръстите му стиснаха халата от яд.

Радж Атън се наведе напред.

— Съжалявам. Но се налагаше да подкастрим крилете ти, Земни пазителю. — Изрече титлата почтително, с повече уважение, отколкото бе проявил към всеки друг тази нощ. — И все пак, майстор Бинесман, аз наистина не искам да ти навредя. Малцина са изтъкнатите Земни пазители в света, а аз съм пробвал действието на билките, които всеки от вас отглежда, проучвал съм мехлемите и ароматните свещи, които предлагате. Ти си майстор в своя занаят, в това съм убеден. Заслужаваш повече почит, с отколкото си удостоен. Би трябвало сега ти да служиш като учител край камината в Стаята на земните сили в Къщата на Разбирането — не онзи мошеник Хеуел.

Йоме се възхити. Дори в далечен Индопал Радж Атън знаеше за работата на Бинесман. Вълчия господар изглеждаше почти всезнаещ в очите ѝ.

Бинесман го изгледа изпод гъстите си вежди. Набръчканите му черти внушаваха мъдрост и след толкова години неизменна добродушна усмивка му придаваха мекота. Но зад очите му нямаше доброта. Йоме го беше виждала как смачква буболечки в градината си със същия пресметлив поглед.

— Хорските почести не ме интересуват.

— Какво тогава те интересува? — попита Радж Атън и след като Бинесман не отговори, тихо изрече следващия си въпрос: — Ще служиш ли на мен?

Тонът му, модулациите на гласа му бяха така умело съчетани, че всеки друг щеше да се просне в нозете му.

— Не служа на никой крал — отговори Бинесман.

— Служеше на Силвареста — кротко му припомни Радж Атън, — точно както той сега служи на мен!