Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Според легендата някога, много отдавна, облекчителят Федрош сътворил руна на волята, символ, който изцежда от своите жертви силата на съпротивата. Ако Радж Атън имаше такъв магически символ, вграден в руната, дамгосала Йоме, тя нямаше да може да го превъзмогне.

Сега се чувстваше благодарна, че Федрош бе унищожил тази руна на сила, както и тайната на направата ѝ, преди да избяга в Инкара.

Доведоха Бинесман в залата; железата по него дрънчаха. Беше окован със здрави окови от врата до краката, от едната ръка — до другата. Двама стражи просто го довлякоха по дървения под и го хвърлиха в нозете на Радж Атън.

Зад билкаря пристъпваха четирима от огнетъкачите на Вълчия господар, и четиримата — обезкосмени, и четиримата — тъмнокожи. Трима младолики мъже и една жена, всички с онази странна, танцуваща светлина в очите, каквато имат само огнетъкачите. Мъжете си бяха наметнали халати от жълта коприна, а жената беше с пурпурна мантия.

Когато жената в челото се приближи, Йоме усети топлината ѝ — сух зной, сякаш плътта ѝ беше затоплен камък, поставян в леглото в студена нощ.

Йоме почувства силите ѝ и другояче… с нея идваше огнена похот, смесена с любопитна интелектуална възбуда. Това сладострастие нямаше нищо общо с чувствеността, която Йоме бе изпитвала в присъствието на Бинесман с неговите земни магии — желание да носиш дете в утробата си и да усетиш как устничките му смучат гръдта ти. Не, огнетъкачката носеше в себе си всепоглъщаща потребност да насилва, да взима, една ненасочена към нищо определено, но неизменна ярост, всичко това — под контрола на остър интелект.

Горкият Бинесман приличаше на мръсен окаяник. Покрит беше от главата до петите с мазна пепел; но небесносините му очи не показваха никакъв страх.

„Би трябвало да се страхуваш“ — помисли Йоме. Би трябвало. Никой не би могъл да понесе Радж Атън — светлината в лицето му, силата на гласа му. През изминалите няколко часа беше видяла неща, които не би могла да си представи: двеста души от гвардията на баща ѝ бяха отдали дарове. За повечето не беше нужно много убеждаване. Само един поглед към лицето на Радж Атън, една окуражителна дума — и се предаваха.

Някои все пак помислиха за съпротива. Капитан Дероу, от дворцовата гвардия, пожела да се въздържи от полагане на клетва към Радж Атън, като заяви, че е обвързан с клетва да служи на дома Силвареста. Поради това помоли да му се разреши да служи като страж в цитаделата на Посветителите и изтъкна, че други велики домове могат да пратят убийци, за да ликвидират Силвареста. Радж Атън се съгласи, но само при условие, че Дероу му даде по-малък дар, дара на слуха.

Към друг, който не помоли за благодеяние, се отнесоха по-сурово. Капитан Олт отказа изцяло на Радж Атън, прокле го и пожела смъртта му.

Радж Атън понесе клетвите му с търпелива усмивка, но след това жената в пурпурната мантия бе хванала нежно ръката на капитана. Очите ѝ грейнаха от смях, когато капитанът лумна, обгърнат в пламъци от главата до петите, и закрещя и се загърчи, докато огънят изгаряше плътта му и топеше бронята. Залата отекна от писъците му. В залата още миришеше на овъглена плът и косми, макар отдавна да бяха извлекли почернелия труп на Олт на стълбите при входа на кралската цитадела.

Затова сега хората на замък Силвареста идваха с покорство пред своя нов господар и му отдаваха почит. Радж Атън им говореше с кротост, лицето му светеше като слънцето, гласът му звучеше невъзмутим като морето.

През цялата тази дълга нощ войниците на Радж Атън водеха в цитаделата най-богатите местни търговци, за да се искат от тях и злато, и дарове. Хората му даваха каквото поиска, готови бяха да му дадат всичко, което имаха.

Така Радж Атън научи името на младежа, който беше убил негови великани, негови съгледвачи и няколко кучета, докато бързаше да предупреди крал Силвареста за предстоящото нашествие. Следотърсачите продължаваха да преравят Дънуд в търсене на младия принц Ордън.

Крал Силвареста седеше на пода в нозете на Радж Атън. Вратът му беше завързан за крака на трона и крал Силвареста с наивността на котенце продължаваше да дърпа въжето и да се опитва да го скъса със зъби. Идеята да се отвърже просто не му хрумваше. Йоме гледаше баща си в нозете на узурпатора и дори за нея Радж Атън изглеждаше величав. Обаянието му дотолкова ѝ въздействаше, че ѝ се струваше някак уместно баща ѝ да е там. Други крале държаха като любимци в нозете си кучета или големи котки. Но Радж Атън бе нещо повече от обикновен владетел. Той заслужаваше да има крале в нозете си.