Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Боренсон се изсмя, но смехът му беше по-скоро като хрип и усмивката вече я нямаше на лицето му, нямаше го и радостния блясък в очите му. Лицето му беше станало вкочанено и безстрастно, а в гласа му се долавяше неверие.

— Искате да убия крал Силвареста или сина ви?

Над главите им един от грааците изпищя и се понесе ниско. Имаше време в живота на Ордън, когато беше достатъчно малък, за да язди на някое от тези огромни влечуги. Когато тежеше само петдесет фунта, на шест години, баща му беше позволявал да предприема дълги пътешествия на гърбовете на опитомени грааци заедно с други небесни ездачи над планините до далечното кралство Дзерлас в Инкара. Само момчета с дарове на сила, ум и жизненост можеха да се отправят на такива пътешествия.

Но когато синът на крал Ордън, Габорн, на свой ред стана небесен ездач, Менделас изобщо не го пусна да замине на далечно пътешествие. Винаги беше полагал големи усилия да опази сина си. Защото много го обичаше. Беше се надявал, че момъкът ще има време да отрасте, да добие малко зрялост — рядък лукс за Владетелите на руни, които често се принуждаваха да взимат дарове на метаболизъм и да остаряват много преди да им е дошло времето. Имаше неща, на които крал Ордън все още трябваше да учи сина си — изкуствата на дипломацията, на стратегията и интригата, които не можеше да бъдат научени в Къщата на Разбирането.

Нещо повече, бащата на самия Ордън беше пленен, когато той бе още момче и го бяха принудили да даде дарове на един Вълчи господар в Южните пустини. Приятелите на баща му го бяха отървали от тази съдба — с меча.

Боренсон едва ли някога щеше да може да разбере колко го наранява тази заповед. Крал Ордън бе решил хората му никога да не разберат, че голямото сърце на Габорн може би му беше донесло смъртната присъда.

Крал Ордън потупа съчувствено едрия воин по рамото. Боренсон трепереше. Трудно щеше да му е от заклет защитник на Габорн да се превърне в неговия убиец.

— Чу ме. Когато Радж Атън получи посланието ти, ще се втурне към Лонгмът, за да ме срещне в битка. До призори ще има стотици Посветители в замъка Силвареста — Посветители, които няма да може толкова бързо да превози на юг. Посветители, които няма да може да охранява добре. Искам от теб, след като Радж Атън тръгне, да влезеш в цитаделата на Посветителите на Силвареста и да избиеш всички останали там.

Усмивката на воина посърна съвсем.

— Разбираш, че това трябва да се направи. Моят живот, твоят живот, животът на всички в Мистария — на всички, които познаваш и обичаш — може да зависи от това. Не можем да проявим слабост. Не можем да проявим милост.

Крал Ордън извади малък флакон от слонова кост. В него се държаха уловени мъгли от полята на Мистария. Водните магьосници на Ордън го бяха уверили, че флаконът съдържа достатъчно мъгла, за да прикрие цяла армия, ако се наложи. На армията на Боренсон можеше да потрябва такава мъгла. Той връчи флакона на Боренсон и помисли дали не трябва да му даде и златния си щит. В него бе вложено мощно предпазно заклинание. Ордън го беше взел за дар на Силвареста по случай годежа. Но прецени, че щитът може би ще потрябва повече на него.

Ордън се зачуди. Не искаше да убива Силвареста. Но ако Силвареста се беше преклонил пред Радж Атън, това ставаше негов дълг. Кралете на Роуфхейвън трябваше да разберат, че никой не може да отдава дарове на Вълчия господар. Никому не беше позволено да направи това и да остане жив. Нито дори на най-добрия приятел на Ордън.

— Ще направим каквото трябва, дори с нашите приятели или близки — каза крал Ордън, колкото на Боренсон, толкова и на себе си — ако те служат на врага. Това е наш дълг. Това е война.

Малко преди разсъмване дрънченето на многобройни вериги предизвести идването на Бинесман в кралската зала за аудиенции; после стражите довлякоха билкаря пред Радж Атън. Йоме гледаше.

Потръпваше скрита в един тъмен ъгъл, уплашена да не би Бинесман да я забележи някак, и като я забележи — да изпита омраза към самото ѝ съществувание. През последните няколко часа имаше достатъчно време да огледа руната на сила, дамгосана върху гръдта ѝ. Беше нещо сложно и ужасно, нещо, което се мъчеше да извлече от нея много повече от красотата ѝ. Мъчеше се да изсмуче гордостта ѝ, надеждата ѝ. Въпреки че се бореше с влиянието на руната, въпреки че отричаше тази благодат на Радж Атън, все пак се чувстваше нещо по-долно от човешко същество. Като заврян в ъгъла парцал, смачкан и гледащ.