Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

„Не — прошепна чудовището. — Не си достоен.“ И пред очите на Габорн се заредиха гледки: две хали да разкъсват един мъж, биейки се коя да го изяде; жена, която се опитва да се спаси от хала, която я съсича на две. „Ето какво завеща на народа си“, изсъска чудовището.

Габорн не искаше да повярва. Като му показваше разрухата на света, звярът се опитваше да го отчае.

— Достоен съм — отвърна Габорн. — Лъчезарните ме удостоиха.

Истинската властелинка изхриптя и замахна.

Габорн отстъпи и клоните на едно каменно дърво се забиха отзад в ребрата му.

Чудовището се извиси във въздуха.

„Скачай“, нареди му Земята. Габорн подскочи на височина трийсетина стъпки между два клона на дървото. „Завий“, последва нова команда и Габорн я изпълни в движение. „Завий“, нареди му отново Земята и той отново сви встрани, докато падаше към земята.

Истинската властелинка сечеше въздуха с кристалния си жезъл, размахваше го с невероятна скорост. Веднъж, два пъти, три пъти изсвистя жезълът на косъм от падащия Габорн, но и трите пъти той успя да се измъкне в последната секунда.

Щом стъпи на земята, забеляза на входа на залата светлина и огромни танцуващи силуети. Йоме му се бе притекла на помощ.

Земята се разтресе и от тавана се посипаха камъни.

Много мили пробяга Йоме, следвайки Габорн, преди да зърне светлина пред себе си след поредния завой. Видя множество силуети на мъже и затаи дъх, защото си помисли, че Габорн е налетял на инкарски военен отряд.

Но щом приближи, видя група слаби като скелети същества, навлечени в парцали, които й припомниха разказите на Ейвран за затворниците в мрачните кътчета на света.

Втурна се към тях и попита:

— Къде е Габорн?

В първия момент никой не отговори, тъй като тя имаше много дарове и говореше с голяма скорост, но накрая един посочи по тунела.

— Нататък! По-бързо!

Йоме препусна по излъскания като мрамор от халите каменен под. Сърцето й блъскаше като побесняло. Тя оглеждаше всяко разклонение от страх да не изгуби посоката. Зърна издълбани в скалата огромни зали и й се прииска да ги проучи, за да узнае колкото може повече неща за халите.

Бе загубила представа за времето. Тичането й сякаш нямаше край и единственият й спътник беше неизменният подтик да продължава все по-напред.

Зави зад един ъгъл и видя три мъртви хали и проход на тунел. Чу вика на Габорн сякаш някъде от много далеч:

— Йоме, стой там!

Земята под краката й се надигна и се разлюля. Йоме притича да се облегне на една стена — боеше се, че таванът ще рухне отгоре й, но забеляза, че стените и таванът са подсилени с клей.

Втурна се през входа на огромното помещение. От тавана се сипеха камъни. Навсякъде имаше купища умрели хали. Видя в далечината да пристъпва хала, по-огромна и отвратителна от всичко, което си бе представяла.

Утробата й бе така препълнена с яйца, че сякаш всеки момент щеше да се пръсне. Но въпреки това чудовището се носеше по бойното поле с такава невероятна скорост и грация, че дъхът на Йоме секна.

След миг забеляза и Габорн — силуетът му бе осветен от блещукащите руни на халата. Пространството около него беше празно, тъй като халите отстъпваха, щом ги наближеше.

Габорн и противничката му пристъпваха като в танц, сякаш всеки от двамата усещаше мислите на другия. Габорн отскочи осемдесетина стъпки назад, като се завъртя във въздуха, за да избегне камшика на чудовището.

Йоме не бе допускала, че мъж може да притежава такава грация и повратливост. Движенията му й заприличаха на небесна светкавица. Стори й се, че се е превърнал в природна стихия, в Дара всечовешки.

Но и Истинската властелинка го следваше в същия ритъм, тъй че ако той се бе превърнал в Дара всечовешки, нейната мощ и неумолимост бяха доказателство, че е придобила даровете на всички хали.

Двамата се спуснаха между две причудливо разкривени дървета.

— Йоме! — викна Габорн. — Убий векторите.

В пещерата имаше безброй хали и върху всяка потрепваха нежните сияния на руни. Йоме се досети. Огледа се наоколо, за да открие онова, което търсеше. Забеляза вляво от себе си ярко сияние. Около него се бяха струпали пет-шест хали, сякаш за да го скрият от погледа й.

Йоме се спусна право към светлината. Няколко млади стражи се втурнаха насреща й. Щом ги приближи, тя скочи срещу главата на един от тях. Той се дръпна назад, а Йоме се промъкна между краката му и изскочи зад него.

Видя легнала хала, върху чиито рамене и глава потрепваха десетки бледосинкави руни. Вектор. Йоме заби копието си в сладкия триъгълник и от раната бликна кръв и мозък.