Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Знаеше, че чудовището е покорило всички други обиталища на хали. Но не беше успяла да прецени колко кралици е ликвидирало.

Мъртвите наброяваха хиляди.

Ейвран забави крачка, докато обикаляше печалната долина.

Някъде тук би трябвало да се спотайват хали, някои от Стражите-сенки на кралицата.

Но огромното помещение бе потънало в тишина.

„Значи всички са се изкачили на повърхността — помисли си Ейвран. — И предвождат войските й.“

И все пак усещаше, че няма да успее да стигне Залата на печатите, без да срещне някой от стражите.

Не долавяше миризмата им. Халите можеха да скрият своя мирис, да го направят подобен на скала или растение. Нито пък би могла да ги съзре, ако се криеха някъде.

Избистри съзнанието си, разпростря сетивата си и го усети — Съпруга на сенките.

Очакваше я търпеливо на пътя пред нея. Беше предположил, че някой ще се опита да проникне тук.

„Аз съм — пошепна в съзнанието му Ейвран. И запристъпва предпазливо напред. — Трябваше да дойда. Трябва да разруша Печатите.“

Чу смътния отговор на Съпруга на сенките, произнесен като че ли мимо волята му: „Подуших те. Знаех, че ще дойдеш.“

„Пусни ме да мина“, отвърна Ейвран.

Пред нея на височина седемдесет стъпки почти до тавана се издигаше хълм от кости. Върхът му бе увенчан с черепите на гигантски хали с насочени навън като листенца на маргаритка зеещи муцуни.

Образуваха нещо като гнездо. Между черепите като зъбци на корона стърчаха жезлите на могъщи магесници. Това бе величественият трон на Истинската властелинка, седалището на могъществото, от което тя надзираваше своите слуги. Над гнездото като зъби провисваха огромни сталактити.

„Подвластен съм на мириса на заповедта — отвърна Съпруга на сенките. — Трябва да пазя това място.“

Някои от костите под трона неочаквано се размърдаха и Съпруга на сенките изпълзя и надвисна над Ейвран. В едната си ноктеста лапа стискаше огромно оръжие, каквото тя не беше виждала никога. Оръжието излъчваше черен хлад, а острието му се виеше на вълни. Момичето долови мирис на руни с аромати от могъщи магеснички, изваяни по цялата му дължина. В другата си ноктеста лапа Съпруга на сенките държеше изплетена от кожа на хала черна мрежа.

Беше огромен и Ейвран долови мириса на стотици руни върху него и ги видя да блещукат като бледи синкави пламъци върху ръцете му и по костния ръб на огромната му глава.

Движенията му бяха мълниеносни и грациозни и Ейвран не посмя да поведе битка с него.

„Твоят предшественик изяде мозъка на Земен пазител — напомни му Ейвран. — Знаеш онова, което узна той. Не съм дошла да унищожа твоите сънародници, а да ги спася.“

Чудовището замахна.

Тя вдигна тоягата си и си представи върху покрива над главата си руна, разтрошаваща камък. Камъкът моментално омекна и руната се оформи.

Таванът на помещението започна да се руши. Колосалните сталактити започнаха да се откъртват от собствената си тежест.

Съпруга на сенките се метна встрани, за да избегне първия сгромолясал се сталактит. Ейвран се втурна с все сила назад.

Сталактитите се сипеха като копия заедно с рухващите скални плочи. Леговището на костите се сгромолясваше над главата й.

Ейвран хукна като обезумяла през долината. Успя да отскочи миг преди огромен овален камък да задръсти пътя й.

Каменният дъжд се сипеше върху древните купчини кости на хали. Подът тътнеше и се тресеше под краката й.

Ейвран тичаше към изхода на залата, прималяла от страх, че Съпруга на сенките може всеки миг да се хвърли отгоре й. Камъните обстрелваха пода като снаряди. Задушлив и черен като нощта облак прах изпълни пещерата. Беше толкова плътен, че светлинката на опаловата игла не можеше да пробие мрака. Ейвран не виждаше нищо около себе си.

Метна се под един череп на хала. Наоколо й се сгромолясваха каменни отломки, парчета отскачаха от земята и я удряха по краката. Заслепяващият прахоляк се втурна насреща й и тя закри очи с ръце. Прахолякът нахлу в ушите й, влезе в яката й, задръсти ноздрите й. Нямаше спасение от него.

Ейвран отключи сетивата си и ги разпростря, за да открие Съпруга на сенките.

Огромната хала беше в окаяно положение. Върху гърба й се бяха стоварили няколко тона скали и постепенно изтласкваха въздуха й. Дясната ръка на Съпруга на сенките бе прикована, а с лявата се опитваше да си разчисти пътя. Но въпреки невероятната си сила, едва ли щеше да се измъкне. Намираше се на не повече от стотина разкрача от нея.