Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

„Съжалявам — изпрати му мисъл Ейвран. — Не исках да те нараня. Никого не искам да наранявам.“

Тътенът на срутващи се камъни бе поутихнал. Само няколко скални отломки се отцепиха от тавана и се строполиха върху развалините.

Ейвран се измъкна изпод черепа и се огледа. Прахът беше толкова плътен, че я заслепяваше, а и щеше да виси във въздуха още часове, които тя не можеше да си позволи да пропилее.

Подскочи и започна да си проправя път сред строшените камънаци, бързайки към Залата на печатите. Тонове камъни и скални отломъци покриваха Леговището на костите. Някои се разклащаха заплашително, щом стъпеше върху тях, и се налагаше да ги заобикаля. Хвърли поглед към величествения трон и успя да зърне премазаните и разтрошени черепи. Очите я боляха от гъстия прахоляк.

Заизкачва камъните, под които лежеше Съпруга на сенките, притеснена, че той всеки миг може да измъкне лапата си и да я размаже.

Надникна в съзнанието му и усети яростта и безпомощността му. Мъчеше се да се измъкне, без да съзнава колко близо е тя до него. Ейвран пристъпи внимателно върху първата огромна канара — боеше се чудовището да не долови присъствието й по допълнителната тежест.

Камъкът под нея внезапно се размърда и хлътна надолу.

„Ще ме хване!“, помисли си тя.

Подскочи високо, стъпи върху една масивна канара и отново отскочи. Отдалечи се, подскачайки като жаба, от погребания си враг.

Стигна отсрещната страна на Леговището на костите. Пред нея зейна тунел и настилката от натрошени камъни свърши.

Залата на печатите беше само на три мили по коридора. Щеше да стигне там за минутки.

Втурна се през тунела, подминавайки проходите, които отвеждаха до покоите и до люпилнята на Истинската властелинка. Избърса очи и преглътна сълзите си.

В съзнанието й изникна образът на Габорн и тя се запита как ли се справя. Беше така объркана, че в първия момент не усети трусовете.

Беше земетресение. Ребрата-подпори по стените се люшнаха, а подът под краката й започна да пропада и да се издига като морска вълна. От тавана се откъртиха скали и рухнаха на пода, вдигайки облаци прах.

„Земята страда“ — помисли си Ейвран. Усещаше тъпата болка, която сякаш се бе загнездила в самите кости на света, увеличавайки собственото й страдание.

Зави зад следващия ъгъл и на пътя й се изпречи хала — огромна клатушкаща се матрона. Усетила приближаването на Ейвран, тя се завъртя и побягна към люпилните помещения. Ейвран подуши зова й за помощ.

В джоба на наметката си носеше стрък магданоз, който й бе дал Бинесман. Беше й казал да го завърже на седем възела и да го хвърли зад себе си, ако нещо тръгне да я преследва. Беше го завързала, но досега не й се бе налагало да го използва.

Тя стисна с пръсти изсушените листенца, пусна магданоза на пода и изтананика:

Пак затича по тунела. Подът под нея се люшна от нов трус и се изви като гърбица пред нея. Ейвран заподскача като заек между щръкналите скални плочи.

Не беше далеч — нагоре по тунела, зад един завой, по моста с гърнета, които разплискваха нажежена бяла кал върху стените, зад ъгъла.

И най-после стигна — помещението бе много по-малко от Цитаделата на Посветителите — не повече от двеста-триста разкрача от единия до другия край. От бълбукащ извор извираше гореща вода и бавно се стичаше по пода. От тавана надвисваха няколко каменни ствола.

Залата бе някак призрачно осветена.

На пода бе издълбана огромна руна, дълга стотина разкрача: Руната на опустошението. Видът й бе зловещ, а това, че бе издълбана в камъка, я правеше още по-злокобна. Имаше много сложна форма. На Ейвран й заприлича на две извити в огромна окръжност змии, които се дебнат да се нагълтат. Изпъкналостите, които стърчаха тук-там, подсилваха чудовищността на гледката. Над руната бавно се виеше в кръг мъгла и я скриваше от погледа.

Самата руна беше от пръст. От издълбания камък на различна височина стърчаха буци и ръбове и образуваха странен барелеф.

Над руната потрепваха червени и сини пламъци и мятаха призрачни отблясъци по стените. Ейвран не виждаше източника на огъня. Пламъците като че ли изскачаха от самата земя и тя видя тлеещите въглени, но пръстта около тях не гореше.

Ейвран се огледа. Габорн й бе казал да разруши Печатите. Но тя виждаше един-единствен печат, Печата на опустошението.