Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Къде бяха останалите?

Опита се да си представи някакво близко помещение, в което можеше да са скрити. Но в паметта на Майстора на пътя руните се намираха пред нея.

Изведнъж тя се задъха: сред трепкащите пламъчета различи силует. Напрегна очи и можа да различи руна, която не бе издълбана в камъка, а бе образувана от самия огън. Печатът на пъкъла.

А над земната и огнената руни се носеше сивкава мъгла и кръжеше в лениви спирали. Не подухваше никакъв ветрец. Третата руна също беше на мястото си — Печатът на небето, изписан от въздушните струи.

Руните бяха подредени една върху друга.

Първият й импулс бе да разруши Печата на опустошението.

„Мога да срутя покрива отгоре й“, помисли си Ейвран.

Вдигна тоягата и заизрича заклинание за размекване на камък.

Габорн отстъпваше пред бушуващата Истинска властелинка. При всяка крачка назад Земята го предупреждаваше: „Бягай“, последвано от: „Нападни!“

Това означаваше, че все още не е в състояние да се справи с чудовището. То го превъзхождаше многократно. И той бягаше и ликвидираше Посветителите, които му се изпречваха.

В Карис битката бе в разгара си. В един-единствен миг от него бяха изскубнати десетки Избрани и Габорн изплака от болка.

Мрачни изпарения се усукваха около краката му, а сърцето му сякаш бе вкочанено от лед. Гласът на Истинската властелинка зашепна в съзнанието му: „Ти загуби. Заради собствената ти слабост твоите Избрани ще загинат.“

Габорн виждаше ревящата черна вълна на халите да се носи по насипа и чудовищата да се мятат върху стените на замъка. Целият град бе обхванат от пламъци, единствената светлина в един помръкнал свят. Злата магесница и помощничките й бързаха да създадат нов Печат на опустошението. Над него трептяха синкави проблясъци.

Сред пушеците над замъка се носеше балон във формата на граак.

Армията на Габорн търпеше поражение. По стените на замъка тичаха ужасени мъже. Габорн видя как една хала се пресегна и сграбчи едно момченце от един прозорец на кулата. Беше сигурен, че видението показва реално случващото се, защото момчето беше един от неговите Избрани и той усети, че го изтръгнаха от него.

Гледката се смени и Габорн видя като от птичи поглед изправения върху високия хълм на запад от Карис Радж Атън заедно със строените зад гърба му войски. Лицето му бе истинска маска на разрухата с изгореното му ухо, сгърчена върху челюстта кожа и присвитото побеляло и невиждащо око.

Гибелта на Карис явно го въодушевяваше и той се наслаждаваше на гледката на нахлуващите през стените хали, които претърсваха всеки дом и мазе, за да открият защитниците на града.

„Това е твое дело — прошепна Истинската властелинка. — Ти направи от него свой враг, ти искаше да му отнемеш живота.“

— Лъжеш! — изкрещя Габорн. — Той сам стана мой враг — по твоя заповед!

„Търси начин да ме забави“, осъзна той. Втурна се към следващия Посветител и промуши с копието бъбрека му.

„Легни“, пошушна Земята и Габорн се метна на пода край краката на друга хала.

В същия момент Истинската властелинка замахна със зловещия си камшик и разцепи въздуха над главата му.

„Дръпни се“, изкомандва Земята и Габорн отскочи встрани в мига, в който чудовището изсъска проклятието си.

От върха на жезъла на чудовището блъвна черна струя, която се заби точно там, където Габорн се намираше преди секунда. От докосването й пръстта кипна и във всички посоки се разлетяха скални отломки. Трима Посветители рухнаха като поразени от светкавица. Наоколо се посипаха кръв и кости.

Подът под краката на Габорн се надигна и мощен трус разлюля залата. От тавана западаха камъни и се вдигна прах.

„Нападни!“, изкомандва Земята и Габорн се хвърли към една хала и заби копието в тялото й. Погледна назад и с удовлетворение установи, че една от призрачните синкави руни на чудовището помръква.

Струите на мрака се спуснаха върху него и Габорн изпита желание да се свие на пода и да умре. Властелинката се опитваше да го подчини на волята си.

— Нека ме закрилят Лъчезарните! — изкрещя Габорн.

В същия миг усети неистово желание да се превърне в сияйна светлина и да превъзмогне разрухата около себе си.

Чудовището изсъска и сянката му се отдръпна.

„Самото ми желание й причини тази пронизваща болка — досети се Габорн. — Значи мога да се справя. Мога да призова Лъчезарните и тя го знае!“