Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Ето — каза тя, докато го завързваше на врата му. — Пази ми го.

След това се обърна и изчезна под един мрачен свод, забързана към кулата.

Боренсон не откъсна очи от кулата, докато не зърна раздвижване на прозорчето на третия етаж. Мирима протегна бялата си ръка и я размаха, но той не видя лицето й.

Боренсон така се бе съсредоточил да наблюдава халите-разузнавачи, че бе пропуснал да забележи защитниците, които бяха заели позиции под крепостния вал на Улицата на гирляндите. В калта до вратата бяха забити две факли и на светлината им той позна капитан Темпест от Лонгмът. И той като него бе храбър воин, но не разполагаше с изобилие от дарове. Третият бе Рицарят на справедливостта сър Гринсуор от Туум, който бе приел такова количество дарове на метаболизъм, че преждевременният гроб не му мърдаше. Двама бойци до него носеха златистите туники на Индопал. Представиха се със силен акцент. Единият бе мургав мъжага, казваше се Хамил Оват, деветият син на емира на Тулистан. Другият беше висок черен мъж от Деяз, воин от племето на свирепите тинту, и се казваше Нгуя Кинсага.

Нгуя огледа внимателно Боренсон и притвори очи в знак на уважение, но застана в челото на малката група.

— Преди седмица се бих с хали на тази врата — поясни той. — Те не се страхуват от мъж, който отстъпва пред тях или който брани земята си. Но когато тръгнеш насреща им, умират от страх.

После огледа всеки воин поотделно, сякаш по този начин искаше да узнае всичко за тях. След това вдигна копието си и го размаха заплашително.

— Не изчерпвайте докрай силите си — посъветва Боренсон тези, които разполагаха с голямо количество дарове. — Тук сме петима. Ако някой почувства, че се уморява, нека се оттегли и да остави на друг да нанесе последния удар.

Нгуя кимна одобрително и всички заеха местата си.

Боренсон не виждаше нищо от барбикана. С приближаването на ордата земята се тресеше все по-застрашително. Тътенът непрекъснато се усилваше, а над двора запрелитаха и грий — сигурен знак, че халите са вече тук.

Боренсон усети ударите на сърцето си и по тях заизмерва изтичането на секундите. Прииска му се да се качи на стената и да погледне от нея.

Далекогледците завикаха възбудено:

— Почти стигнаха градските врати, но се колебаят.

От саловете в езерото откриха огън срещу най-близките до брега хали.

— Милорд — викна един далекогледец. — Виждам войските на Лоуикър по хълмовете отвъд Стената на Барън. — И след секунда добави: — Милорд, от изток се издига разузнавателен балон!

Боренсон знаеше, че само огнетъкачите на Радж Атън използват разузнавателни балони. Тук на Градския площад не се усещаше никакъв вятър. От всичките му страни се издигаха стените на замъка. Той погледна нагоре и видя потрепващите на небето звезди, почти скрити от тънката пелена на довяваните от юг пушеци, поради което улиците тънеха в сумрак. Но отвън подухваше леко в източна посока. Балонът щеше да се извиси над града и над полесражението и огнетъкачите на Радж Атън щяха да наблюдават битката необезпокоявани. Вероятно след около час балонът щеше да кацне на изток сред неговите войски.

Боренсон погледна на юг и зърна под тъмния свод на кулата върху стената на замъка мъжки силует. Мъжът беше червенокос и стойката му му се стори позната. Сърцето му подскочи в гърдите, защото си помисли, че е баща му.

Погледна отново, но там нямаше никого.

Боренсон преглътна. Беше сигурен, че е духът на баща му. Усмихваше му се, сякаш го очакваше.

„Тук ли ще умра?“, запита се той.

Огледа се и за първи път в живота си усети страх. Винаги досега бе тръгвал на бой с неумолима решителност, изплезил език в лицето на смъртта.

Попита се къде ли лежи баща му. Преди седмица намери тялото му на зеления склон под двореца на граф Палдейн. Сега по всяка вероятност беше долу в гробниците.

Карис бе построен върху няколко ниски хълма, които стърчаха над водата. На изток хълмовете бяха надупчени като решето от древни пещери и тунели — гробници за мъртвите и складове за храна и скривалища за войските при обсада.

— Халите се събират — викна един наблюдател. — Виждам магесницата им! Ама че е огромна, в името на Седемте стоящи камъка! Пригответе се!

Дълго след това не се случи нищо. Някой на улицата запита:

— Какво става?

— Приближиха насипа, подушиха и се оттеглиха. Сега са близо до Хълма на червея — заобяснява на висок глас далекогледецът. — Виждам цяла група магеснички. Изглежда, искат да построят отново онази руна — Печата на опустошението.