Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Въздухът ухаеше на пресен ръжен хляб и печено месо — воините довършваха набързо приготвеното ядене. Нужни им бяха сили за предстоящата битка.

Боренсон присви очи и погледна на юг, но в сумрака не видя почти нищо. Халите се спускаха по планинския склон като черен прилив, но хълмовете скриваха главния им фронт. Не видя и нищо, което да му заприлича на челен отряд, освен няколко неясни силуета на хали — черни монолитни туловища, които препускаха сред зловещите кохорти.

— Някакъв знак за войските на Лоуикър? — запита той един едър воин.

— От север засега няма нищо — отвърна воинът, стиснал нервно бойния си чук.

В същия момент от върха на стената върху купчините папрати край пътя се изсипа град от запалени стрели. Папратите моментално пламнаха.

На светлината им Боренсон започна да вижда малко по-добре. През полето действително препускаха хали, сякаш бяха обезумели. Пъплеха като мравки във всевъзможни посоки.

Някои се изкачиха до ръба на огромната яма, от която бе изскочил световният червей, и залазиха предпазливо около кратера.

„Опитват се да научат, каквото могат, за предишното сражение — сети се Боренсон. — Душат изписаните по земята думи.“

Две от халите се втурнаха към замъка в края на полуострова. Едната стъпи върху скрит в сламата калтроп, изсъска от болка и вдигна високо опашката си — изпускаше предупреждение, докато измъкваше калтропа от стъпалото си.

Другарката й моментално препусна по покритото със слама поле, като събираше скритите калтропи и ги мяташе в езерото.

— По-умни са, отколкото предполагахме — измърмори някой зад гърба на Боренсон.

Никоя от халите-разузнавачки не се осмели да пристъпи върху насипа. Но се приближиха до главата на магесницата, в чиято паст бяха натъпкани вмирисаните на чесън сетивни пипала. Пристъпиха към нея, разтреперани от страх от миризмата, после препуснаха на юг към предните си линии.

Боренсон се усъмни, че ще им се наложи да препускат дълго назад. Замъкът под краката му се тресеше и земята тътнеше, сякаш приближаваше буря. Изненада се, като видя огромна неясна тъмна маса да се приближава на по-малко от десет мили от юг. Халите бяха по-близо, отколкото си бе мислил.

— Не остава много време — промълви Мирима.

Само на няколкостотин разкрача на брега южно от замъка се бяха скупчили петдесетина хали. При предишното сражение на това място те бяха започнали да изграждат от клей някаква странна кула със сини върхове, усукани като рогове на нарвал. Всичко това бе рухнало при появата на световния червей.

Сега започнаха да издигат върховете и те се извисиха на стотици стъпки във въздуха.

За броени минути успяха да закрепят основите им и се заизкачваха по тях.

Един далекогледец наблизо се провикна:

— На кулите забелязвам нещо ново: някакъв вид хала, каквато не сме виждали досега.

Боренсон присви очи, но едва различаваше тъмните силуети. Бяха издигнати само три кули, наклонени някак несигурно на една страна, като скършени рогове на нарвал. По върховете им се бяха покатерили няколко хали, които му се сториха някак странно деформирани.

— Опиши ми ги — викна той на далекогледеца.

— Приличат на оръженоски, но с по-тънки и по-издължени тела. А наглавниците им са поне два пъти по-дълги, отколкото на нормална хала, и са с повече сетивни пипала.

„Наглавник“ на хала бяха плочите около сладкия триъгълник, които образуваха „короната“ на главата.

— Наблюдават ни — извика далекогледецът. — Изучават укрепленията ни.

— Невъзможно — измърмори Боренсон. Халите бяха поне на шест-седемстотин разкрача, а според Ейвран не „виждаха“ на повече от двеста крачки. И все пак той ясно виждаше, че странните разузнавачи са се покатерили на кулите и висят по тях като богомолки на клонка. И освен това сякаш се взираха към замъка, размахали пипалата си като полудели.

Забеляза някакво движение на не повече от пет мили и разбра, че към тях като тъмна вълна се спуска огромна маса хали.

Предполагаше, че главният фронт на ордата е най-малко на час разстояние. Но разузнавачите се движеха пред челните редици. Не оставаше никакъв час. Нямаше дори и петнайсет минути.

— По-добре да застанеш на позиция — обърна се той към Мирима, докато дузина могъщи Повелители на руни приближиха до вратата на замъка, за да заемат позиции под защитния вал.

Стисна ръката й, а тя бръкна в джоба на туниката си и извади червено копринено шалче. Беше същото, което Боренсон бе завързал на копието си преди седмица на турнирния бой с Върховния маршал Скалбейрн в замъка Силвареста.