Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Никога не бе изпитвала стихията на Водата с такава мощ. Тя я зовеше.

Веразет я изблъска от тунела и над главата й неочаквано затрепка звездната светлина. Мирима видя морето — огромно, безгранично, проснало се отвъд хоризонта. Почти се бе развиделило. На изток потрепваше нежна зора. Веразет, блед като мъртвец, в чието лице не е останала капчица кръв, я блъсна към един надвиснал над океана каменен парапет.

Водата се блъскаше в скалите под нея само на някакви си стотина разкрача. Един лек тласък и щеше да падне в дълбокото.

Принц Веразет я избута назад. Черната му пелерина бе отворена и под нея се виждаха бледите му гърди. Беше красив мъж с остър нос, яка челюст и добре оформени мускули на гърдите и корема. Дългата му сребриста коса бе сплетена на плитка, която падаше над дясното му рамо.

— Какво правиш? — попита го Мирима.

Той погали лицето й. Гледаше я с нескрита похот.

— Ще ми доставиш удоволствие — промълви най-накрая той, — ако ми дадеш дар… Метаболизъм.

Тя знаеше какво иска от нея. Дадеше ли дар на метаболизъм, щеше да изпадне в дрямка, докато получилият дара не умре и тя не възстанови метаболизма си. В такова състояние не би била способна да се спаси от похотта му. Дори нямаше да разбере, че я насилва. А когато се събудеше, щеше да носи детето му в утробата си.

— Нищо няма да ти дам — изръмжа Мирима.

— Мъжът ти много те обича. Даде волята си, за да те спаси. Накара ни да дадем обещание да те оставим жива. Но ако те пуснем, ще създадеш проблеми. Затова трябва да дадеш дар.

— Първо ще те убия — каза Мирима.

Той изсумтя подигравателно по адрес на тази нелепа заплаха.

— Ти не разбираш. Даваш дара и живееш. Не го ли дадеш, ще те блъсна долу.

Той я сграбчи и я надвеси над перилата.

Мирима обви ръце около врата му. Ако се опиташе да я блъсне, щеше да падне заедно с нея, а Мирима не се съмняваше, че във водата ще се чувства много по-добре от него. Изплю се в лицето му.

Очите на Веразет засвяткаха от злоба и ноздрите му се разшириха. Той сви безпомощно юмруци.

— Давам ти един ден да помислиш. Слънцето е много горещо. — Той я остави за момент да проумее думите му. Бялата кожа на инкарците не беше никаква защита срещу слънчевите лъчи и те изгаряха много лесно. — Помисли. Може да не е толкова зле да дадеш дар. Може и двамата с мъжа ти да дадете дар на краля. И когато той умре, ще си върнете даровете. Не е ли по-добре да живееш с надежда, отколкото да умреш в отчаяние?

Той сграбчи веригите, които оковаваха ръцете й, и се освободи от нея. След това смъкна наметката й и я остави само по туника и бричове. Сграбчи отново оковите и я заблъска към стената, вдигнал високо ръцете й.

В следващия момент Мирима усети, че виси на веригите си, без краката й да докосват земята.

Веразет продължи:

— На скалата има много раци. Гладни раци. Изкачват се по скалата и търсят храна. Може да ти помогнат да мислиш по-бързо.

Принцът се обърна и потъна в тунела, като залости вратата след себе си.

Мирима погледна надолу и видя два малки зелени морски рака, които пълзяха, за да си намерят убежище под скалата. Дръпна оковите. Тежките белезници се врязваха в китките й. Стягаха я толкова плътно, сякаш бяха правени специално за нея. С даровете си за мускули можеше да измъкне ръцете си. Но оковите щяха да натрошат костите й и заедно с това да отрежат голяма част от месото по ръцете й.

Какъв смисъл би имало бягството й, ако останеше саката?

Измина цял безкраен час. Утринното слънце се издигна над вълните. Водата отразяваше небесната синева, а огромните вълни бяха ситни бръчици върху вечното лице на океана. Водата се простираше навсякъде, сякаш нямаше край. Мирима никога не се бе усещала толкова дребна, толкова нищожна.

Морето я зовеше. С всяка връхлитаща върху скалите в основата на канарата вълна, чийто рев напомняше врявата на тълпа зрители на турнир, тя усещаше, че океанът я привлича, че я тегли към дълбините си.

В подножието на канарата плуваха тюлени и главите им подскачаха сред вълните. Тя копнееше да поплува с тях. Корморани, чайки и други крайбрежни птици прелитаха на ята. Малък зеленикав рак се изкатери по скалата и се втренчи с изпъкналите си очички в нея. От устата му се стичаха капки вода.

— Ела, малък приятелю — замоли му се Мирима. — Ела да прережеш оковите ми.

Но малкото раче не я разбра и се отдалечи бързешком.

Денят се влачеше едва-едва. Мирима продължаваше да виси върху канарата. Чу тих шум от приближаващи стъпки.