Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Въоръжени, женските торбалани застанаха на стража пред входовете на бърлогите си. До слуха на Шемоаз достигна жалостивият писък на една от тях, тъй като два плъха я бяха заръфали и се мъчеха да я съборят. Шемоаз се спусна, сграбчи плъховете и ги стисна с все сила, докато не разтвориха челюсти. Тогава те са заусукваха в ръцете й, насочвайки яростта си срещу нея.

Настана невъобразима бъркотия. Шемоаз бе загубила представа вече колко продължава кошмарът — час или два. Но имаше усещането, че трае вече дни.

Сражаваше се с разтуптяно сърце и пресъхнала от ужас уста. Бе убила стотици плъхове, а те на два пъти успяха да я ухапят — веднъж по китката, веднъж по глезена. Друг път едно от дребните чудовища се втурна нагоре по роклята й и за малко да захапе окото й, но в последния миг Диърборн Хокс го перна встрани.

Плъховете прииждаха ли, прииждаха, докато накрая не заляха стаята като тъмен прилив. Шемоаз не можеше да проумее откъде са се взели толкова много плъхове. Със сигурност не бяха от околните полета.

Вуйчо Ебер изкрещя:

— Всички да се дръпнат!

Притича до бурето, останало наполовина пълно след празненството, и го вдигна под мишница. След това грабна и единия фенер и закрачи бързо към вратата, като крещеше на торбаланите:

— Направете път! Път!

Плъховете се втурнаха срещу него, захапаха краката му, изкатериха се до раменете му, забиха зъби във врата му. След секунди увиснаха с десетки по него, сякаш бе наметнал някаква зловеща пелерина.

Леля Констанс изпищя ужасена. Вуйчо Ебер нямаше да оцелее след такава атака. Шемоаз понечи да му се притече на помощ, но бе твърде късно.

Торбаланите заотскачаха от пътя му и Ебер блъсна безполезната врата.

Отвън бурята бушуваше като разярен демон. Светкавиците кръстосваха зеленикавите небеса и очертаваха за кратки мигове предизвикателно възправилия се на фона им Ебер. Вятърът се мяташе като побеснял звяр във всички посоки. Яростният ураган не бе донесъл дъжд — по полетата не бе капнала нито капка. Суховеят кършеше останките от лятната реколта. Внимателно подредените от Диърборн бурета лежаха безразборно разхвърляни по пътеката.

Ебер направи няколко крачки, газейки през плъховете, които престанаха да атакуват входа и се нахвърлиха върху много по-лесната жертва, като надаваха триумфиращи писъци. Вкопчиха се в краката му, изкатериха се по раменете му и скоро Шемоаз изобщо не виждаше вуйчо си, превърнал се в поклащащо се, покрито с плъхове плашило.

Ебер тресна бурето в земята и размаза десетки плъхове. Те запищяха от ярост и заскимтяха от болка. Всичко бе залято с вино.

Ебер хвърли и фенера.

Лумна огнена стена от пламъци. Стотици плъхове се бяха вкопчили в Ебер и той се завъртя като обезумял, опитвайки се да се освободи.

Положително знаеше, че няма да оцелее след смъртоносните им ухапвания. Залитна сред пламъците и падна.

Всички около Шемоаз, деца и жени, нададоха ужасени викове. Леля Констанс се втурна към него, но жените я сграбчиха и я издърпаха назад. От газта избухна огромен пламък. Старите бурета пламнаха като съчки, усилвайки огъня. Високата трева и горските маргарити също лумнаха. Огнената стена се извиси на осемдесет стъпки точно пред вратата на винарната, раздухвана от беснеещия вятър.

Плъховете продължаваха да прииждат през огнената стихия.

Някои се измъкваха от нея като тичащи факли. Но повечето не успяваха да преминат огнената бариера и торбаланите лесно ги довършваха.

Вятърът блъсна вратата и от удара в стената тя се затвори сама и мандалото падна.

Бурята отвън продължаваше да вилнее и да разпалва огъня все по-силно. Изпод вратата пролази миришещ на газ пушек. Диърборн Хокс побърза да запуши цепнатините с палтото си.

Плъховете спряха да нахлуват.

Шемоаз не помръдваше вцепенена. Свлече се на пода, изтощена и скована от ужас, че гадините всеки миг ще се втурнат отново, че битката ще се поднови. Надяваше се поне на кратък отдих. Много жени и деца плачеха.

Старата госпожа Кинли ги подкани настоятелно:

— Всеки да се погрижи за раните си! Още не е време за почивка.

После взе кана вино и тръгна из избата, като поливаше ухапванията и изричаше молитви към Стихиите.

Шемоаз се надигна да помага. Децата обикаляха за ранени плъхове и ги доубиваха с тояги.

Някои от мъжете имаха огромен брой ухапвания. Шемоаз не подви крак до късно през нощта. Когато свърши да помага хората, се зае с торбаланите. Тяхното племе бе пострадало много повече. Двайсетина бяха загинали в битката, а много други бяха с прегризани уши, подути муцунки, разкъсани крачета и какво ли не още. На едно застаряло приятелче бяха откъснали опашката. Сърцето на Шемоаз се късаше, като виждаше толкова много болка.