Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

„Какво глупаво животно знам? — запита се Ейвран. — Световен червей.“ Габорн се бе свързал с такъв.

Но представата за някакъв огромен червей, който пълзи из лабиринтите, беше твърде неприятна. Не посмя да призове подобно чудовище.

Избистри съзнанието си и от него бавно изплува един образ: зелената жена, вайлдът на Бинесман.

Ейвран протегна мислите си.

Видя зелената жена и се опита да проникне в съзнанието й. Но създанието бе много, много далеч. След дълги минути Ейвран започна да вижда през очите на вайлда, да чува с нейния слух, да надушва чрез нейното обоняние. Изуми я остротата на възприятията й. Обонянието на зелената жена бе по-чувствително от това на хрътка, а зрението й по-остро от това на бухал. Всяко нейно нервче бе нащрек. Усещаше всяко докосване до кожата си и дори вкуса на въздуха с върха на езика си. Бинесман действително бе измайсторил добре своя вайлд. Ейвран не си бе представяла, че е възможна такава жизненост, такава хармония с всичко наоколо.

Зелената жена стигна до една огромна пропаст, която препречи пътя й. Ниско долу се извиваха стените на каньона, а покрай брега на реката се извисяваха каменни дървета, наподобяващи дъбове без листа, по брега растеше трева-червей, в която се спотайваха слонски охлюви — сякаш купчинки овални камъни.

Преодоляването на отвесния каньон би отнело и на хали, и на хора дълги часове, но вайлдът само подскочи, пропадна стотици стъпки надолу и се вкопчи в една скала на отсрещната стена.

Ейвран почти усети докосването на грубия камък до дланите на зелената жена, която се заизкачва по канарата с пъргавината на паяк.

Ейвран се изненада от издръжливостта на вайлда. Създанието черпеше силата си от Земята, а сега тя бе навсякъде около нея, обгръщаше я, зареждаше я с енергия. Ейвран усещаше невероятната жизненост в изопнатите й мускули.

„Пролет — повика я Ейвран. — Помогни ми.“

Трите думи й костваха твърде много. Почувства се изтощена само щом си ги помисли, и моментално й се зави свят.

Зелената жена подскочи като котка и се завъртя във въздуха.

„Ейвран?“, попита тя.

„Помогни ни — помоли я Ейвран. — Халите ни затвориха в дълбоките лабиринти близо до Леговището на костите.“ Ейвран се пренесе в съзнанието на вайлда. „Враговете на Земята са тук“, призова я тя.

И усети, че й става зле. Едва поддържаше контакта.

Зелената жена отметна глава. Ноздрите й потрепнаха. Вайлдът зави като кух вълк и се втурна надолу по тунела. На първото разклонение Ейвран долови миризмата от следа на хала. Съсредоточи се и разпозна мястото.

Вайлдът препускаше по стъпките на ордата на халите към повърхността. Намираше се на стотици мили от тях.

„Помощ! — извика Ейвран. — Тръгни назад.“

Отчаяна и задавена от сълзи, тя се оттегли от съзнанието на вайлда, безсилна да поддържа контакт, и рухна в някакво черно пространство, лишено от капчица надежда.

Веразет блъскаше Мирима по дългия тунел, за да пристъпва по-бързо. Не беше особено деликатен. За севернячка като нея бе прекалено тъмно, но той я побутваше да бърза почти слепешката. До слуха й достигаше шум на море — глух тътен на вълни, които се разбиват в мрачни скали, далечен писък на чайка. Въздухът бе наситен с тежък мирис на солена вода.

Нещо в нея потрепна. Никога не бе чувала шум на морски вълни и дори не можеше да си ги представи. Мислеше, че напомня плисък на вълни по брега на езеро. Той й бе познат.

Но шумът, който чуваше, нямаше нищо общо с това. До слуха й достигаше разбиването на вълни по брегове, които се бяха проснали на разстояния, които погледът не можеше да обхване. Вълните блъскаха скалите в основите на двореца Айселферион, плискаха се около тях и от тласъците им сякаш целият дворец потрепваше. Тя не само чуваше океана и долавяше мириса му. Трептенията му я пронизваха до костите.