Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

И го плесна през ръцете, за да му припомни каква силна болка е в състояние да му причини. Така го учеше да примигва, макар да му бе все едно дали очите му ще изсъхнат в очните кухини.

Надвесена над него, тя нареждаше:

— Аз теб не храни. Аз не твой слуга. Когато стане гладен, стане от легло и яде. Разбира? Ако ти не яде, докато нахрани, удари теб. Разбира?

Боренсон разбра, без да даде никакъв знак за това. Трябваше да полага усилия да разговаря, както и да извършва безсмислени жестове. Просто си лежеше, втренчен в тавана.

Жената го удари с пръчката през лицето.

— Ти има език. Ти трябва отговори. Разбира?

— Да — смънка Боренсон.

Беше ядосан и безпомощен. Помисли си, че би могъл да избяга. Вече не беше окован. Облекчителят бе свалил веригите, за да направи татуировката. Но желанието да се измъкне не беше достатъчно силно, за да задвижи краката му.

„Ако избягам, как ще живея?“, запита се Боренсон. Очевидният отговор бе, че е невъзможно. Трябваше да намери кон, което би му отнело часове. Трябваше да се промъкне или да се справи с охраната, което бе непосилен проблем. След това щеше да му се наложи да язди дни наред. И защо? Всичко, от което имаше нужда, бе тук. Храна, подслон, вода. Достатъчно бе само да лежи и другите да му носят необходимото.

Допика му се и топлата урина подмокри панталоните му.

Облекчителят изпухтя отвратено и изръмжа нещо на мъчителката. Тя бе заета в другия край на стаята и се втурна към него.

— Не! — изписка тя на Боренсон. — Ти не животно. Ти не пикае на под или легло. Ти става пикае като човек. Разбира?

И го шибна с бамбуковата пръчка. Боренсон премести лениво ръката си, за да защити слабините си.

До слуха му достигна плътен глас — казваше нещо на инкарски. От полумрака изникна самият крал Криометес.

— Добре си, надявам се? — попита го кралят.

Боренсон не изпита никакво желание да му даде какъвто и да било отговор.

— Животът без воля е труден — продължи кралят. — Няма никаква надежда, само безсмислено желание. Няма истински мечти, само бленуване на непостижими цели. Животът става бреме без смисъл. Но ние ще те научим пак да живееш. Да дишаш, да ядеш, да пикаеш. Ще живееш, както ние кажем. Ще живееш, защото живеенето е по-лесно от умирането.

— Кажи: „Благодаря“ — нареди му старицата.

Боренсон не отговори, докато тя не го шибна през устата.

— Благодаря.

Крал Криометес се усмихна и тъкмо се канеше да излезе, когато Боренсон чу приближаващи се стъпки. Криометес се извърна да види причината за този шум. От тъмнината изскочи сянка. Изсвистя острие и се чу хрущене на кости.

Кръв оплиска лицето на Боренсон, докато крал Криометес се свличаше на земята, съсечен от остра инкарска сабя през шията и гръдния кош.

Облекчителят залитна смаян назад, а старицата с бамбуковата пръчка изпищя и се опита да се измъкне, но сянката се завъртя, измъквайки сабята от мъртвото тяло на Криометес. Блещукащото острие отсече главата на старицата и намери гърлото на облекчителя, срязвайки трахеята му. Той рухна до стената, кръвта бликаше на мощни тласъци от прерязаната му шия.

Волята моментално се втурна обратно в Боренсон. Той се оттласна от леглото и се изправи.

Омотана в пелерината си, пред него стоеше Мирима, нахлупила ниско качулката, за да се слее с полумрака.

— Хайде — каза му тя. — Да изчезваме оттук!

Само допреди миг Боренсон бе обладан от някаква пустота, почти абсолютно безразличие. Сега усети вместо тях да го изпълва свирепа ярост.

Криометес лежеше на пода и се опитваше да се надигне, сграбчил стол в едната си ръка. Боренсон знаеше, че е мъртъв и че това са следсмъртни конвулсии. Но въпреки това не потисна обладалата го ярост. Виждаше умиращия крал като през пелената на гъста червеникава мъгла.

Сграбчи Криометес за косата и го вдигна с една ръка, а другата сви в юмрук и тъкмо да го халоса между очите, размазвайки мозъка му, усети Мирима да го докосва с пръст и я чу да прошепва:

— Мир да обладае душата ти.

Не бе обикновено успокоение, а мощно заклинание. Усети да го залива вълна от спокойствие и гневът му притихна.

Само веднъж досега бе имал подобно усещане — на езерото южно от Банисфер, когато една русалка го целуна и отми чувството за вина от изтерзаното му съзнание.

Той пусна стария крал, смутен от собствената си ярост и неспособността си да я овладее.

Връхлетяха го едновременно милиони въпроси: „Къде са ми ботушите? Къде е бойният ми чук? Как успя да избягаш?“