Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Шемоаз лежеше замаяна и се питаше кой още е умрял. „Само не и Диърборн Хокс — неочаквано си помисли тя. — Не и той.“

Изпита вина, тъй като по този начин пожелаваше смъртта на някой друг.

След битката се бе погрижила за раните му — двайсет и четири на брой — и не можеше да не си спомни свенливата му усмивка и разтупканото си в отговор сърце.

— Ужасно, ужасно — продължи възрастната жена. — Сърцето ми се къса за всеки. Хвала на Стихиите, че Земния крал ни предупреди навреме. Така ми се иска да му се отблагодаря.

— Скоро няма да го видим — каза леля Констанс. — Вчера следобед Ебер ми каза, че предстоят ужасни неща. Тази вечер ще има голяма битка в Мистария: с халите. Прииждат с хиляди. Всеки, който може да държи оръжие, е повикан да се бие в Карис. А които не могат да се сражават, дават дарове на Земния крал.

— Дарове ли? — попита старата жена. — Къде?

— В замъка Силвареста. Отвсякъде се стича народ. Кралят взел дарове миналата седмица в замъка Гроувърман и облекчителите са довели Посветители в замъка Силвареста, за да му прехвърлят още.

— Наистина ли? — попита възрастната жена. — Толкова ли са зле нещата?

Леля Констанс замълча за момент и Шемоаз си я представи как поклаща глава.

— Чух Ебер да шушне на някои от мъжете. Казваше им да си приготвят оръжията. Земния крал казал, че ако не победим в Карис…

Шемоаз изпълзя от леглото и се опита да се задържи на крака. Замъкът Силвареста не беше далеч, не повече от трийсетина мили. Вуйчо Ебер нямаше подсилен кон, но имаше лодка, а река Вий се спускаше през гората чак до замъка. Ебер редовно бе изпращал бурета с вино надолу по течението, което означаваше, че реката е достатъчно дълбока, за да стигне лодката до него.

„Ако имам късмет, ще стигна за няколко часа“, прецени тя.

Метна на раменете си пътната пелерина и тихичко се измъкна през прозореца. Промъкна се покрай задната страна на къщата и тъкмо прекосяваше калната уличка, когато вратата се отвори. Леля Констанс и старата й приятелка Нан Фийлдс стояха изправени на входа.

— Не знаех, че си станала — извика Констанс. — Къде отиваш?

Шемоаз се обърна и я погледна право в очите.

— В замъка Силвареста. Да дам своя дар.

Констанс се втурна, куцукайки през улицата, тъй като десният й крак бе подпухнал от ухапванията на плъховете. Изразът й бе неумолим.

— Нямаш право да постъпваш така. И без това вече си болна. Помисли за детето си!

Разкъсвана от колебания, Шемоаз спря. Йоме бе най-добрата й приятелка и на Шемоаз страшно й се искаше да й помогне, с каквото може.

— Мога да дам дарове, които няма да изложат на опасност бебето — възрази накрая тя.

Диърборн Хокс сигурно бе чул разговора — сигурно цял ден бе чакал да види Шемоаз, защото в същия миг излезе от обора. Лицето му беше загрижено.

— Диърборн, спри я! — помоли го Констанс.

Той я погледна, след това погледна Шемоаз и кимна замислено.

— По това време на годината няма много вода в реката — промълви най-после младежът. — Ще ти трябва помощник за гребец, ако искаш да стигнеш преди да мръкне.

И я поведе надолу към лодката.

Боренсон и Мирима се измъкнаха от Айселферион с инкарския Дни Сарка Каул като техен водач. На вратата стражата им върна оръжията и Сарка ги поведе към подземните конюшни, където Боренсон откри конете. Много инкарски лордове посещаваха града, така че Сарка не се затрудни особено да открадне подходящ кон за себе си.

Тримата напуснаха Айселферион в ясната утрин, оставяйки зад гърба си заспалия град, в който нито един инкарец не подозираше, че върху крака на Боренсон мрачно блещука руна на волята. Самият той беше сигурен, че спокойствието дълго време няма да ги съпътства.

Предполагаше, че щом инкарците разберат за случилото се, ще изпратят легион бледи воини по петите им. Които ще убият както него, така и всеки, с когото е разговарял.

Но засега не ги преследваше никой и нямаше дори и следа от инкарец зад гърба им. Сарка ги водеше по пустите пътища, които лъкатушеха из пусти ниви и градини, обработени и подрязани, но някак странно изоставени, тъй като нито един стопанин не работеше из тях и наоколо не се виждаше нито обор, нито колиба. Единствен знак за присъствието на хора бяха блесналите под слънчевите лъчи стели, които стърчаха край всеки град.