Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Боренсон дори не бе мечтал за по-безпрепятствено бягство. Сарка Каул ги преведе по изоставени пътища, докато най-после стигнаха потъналите в сенки гори, където прелитаха крилати гущери, подгонили сред клоните пеперуди и комари.

Само веднъж се опитаха да ги проследят. Докато наближаваха подножието на планината Алкаир, една тъмна фигура препусна зад тримата. Тежкото тропане на копитата подсказваше, че това е подсилен кон с голям брой дарове, и Боренсон хвърли поглед назад към планинския път и зърна галопиращия между дърветата ездач.

— Оставете го на мен — настоя Мирима, докато приближаваха една ливада.

Цялата сутрин бе държала лъка си изопнат. Сега забави коня си, скочи от него и го потупа по задницата. Конят препусна след Сарка и сър Боренсон през ливадата от белезникави цветя, толкова нежни, че проблясваха под слънчевите лъчи като лед.

Сарка Каул яздеше отпред и тъкмо стигна до дърветата, когато преследвачът им изскочи от гората. Боренсон погледна зад себе си. В сенките препускаше инкарец. Краищата на кървавочервената му пелерина се развяваха зад гърба му като крила. Конят му беше черен като нощта. Жребецът препусна през ливадата, а Мирима се показа иззад един чворест явор и пусна стрелата.

Ездачът изкрещя и се наведе напред, забил пети в хълбоците на коня. Боренсон видя белите гъши пера на стрелата да стърчат от гърба му.

Черният кон спря насред ливадата и се завъртя в кръг. Ездачът ръсеше проклятия, като се мъчеше непохватно и да пришпори коня, и да не се строполи от него.

Боренсон препусна към ранения конник. Беше принц Веразет. Беше се отпуснал върху седлото, притиснал се към врата на жребеца; от ребрата му стърчеше стрелата. Мирима го бе улучила близо до сърцето. Конят подскачаше, ужасен от миризмата на топла кръв.

Сарка Каул приближи зад Боренсон.

— Кор ас! Кор ас! Помогнете ми! — мълвеше принцът.

— Веднага — отвърна Сарка и пришпори коня си към него.

Сграбчи принца за косата и заби меча си в гърба му. След това с един замах метна тялото на земята и хвана юздите на коня му.

След миг през поляната дотича Мирима.

— Мъртъв ли е? — зададе излишен въпрос тя. И се надвеси над принца с готов за стрелба лък.

— Мъртъв е — отвърна Сарка.

— Но… нали си го наблюдавал да расте още от дете — недоумяваше тя.

— И неведнъж съм изпитвал желание да сложа точка на мизерния му живот — прошепна инкарецът. — Ето, вземи коня му. Дойде ни тъкмо навреме. Има много дарове на взор, с които може да препуска из тъмнината.

— И това ли е всичко? — не можеше да повярва Боренсон. — Само него ли са изпратили да ни преследва?

Сарка Каул изсумтя.

— По всяка вероятност. Инкарската политика е много объркана. От десетки години крал Криометес е в таен съюз с Краля на бурите и Веразет не е посмял да разкрие стореното от баща му. Нито пък да каже на своите приближени за случилото се, тъй като това би дало повод да стане за посмешище заради глупостта си пред Осветителите на деня, към които се отнасяше като към подчинени. Имал е един-единствен избор. Да тръгне да ви преследва сам. Само така би могъл да отмъсти за поруганата семейна чест и да възвърне достойнството си. Затова се е спуснал след вас, проявявайки абсолютната глупост да го прави на дневна светлина, и така отнесе тайната си в гроба.

Мирима не изглеждаше съвсем убедена.

— Да се махаме оттук все пак — подкани ги тя.

Тя изтегли тялото на принца от пътя и го скри сред дърветата на около двеста разкрача навътре в гората. След което се метна на черния жребец, успя да го укроти и поведе групата.

Изкачването на Алкаир мина бързо. Покритите със сняг планински склонове блестяха като кости на дневната светлина и конете препускаха нетърпеливо в студения въздух.

Изкачваха назъбени върхове по пътища, почти недокосвани от човешки крак. Най-после наближиха крепостта. Откъм върховете се носеше леден вихър и колкото повече приближаваха, толкова по-плътна мъгла ги обграждаше.

Пътят лъкатушеше зигзагообразно нагоре по стръмния склон. Сарка Каул заобиколи по странични пътеки и излязоха на главния път над крепостта. Дори подсилените им коне се катереха трудно по хлъзгавия лед през мъглата.

Когато наближиха върха със страховитата стена, Мирима и Сарка стиснаха плътно очи, а Боренсон мина начело. Потръпна само веднъж, докато минаваше под сянката на портата. По обяд тримата вече се спускаха по заснежените склонове.

От силната светлина Сарка почти бе ослепял. Боренсон оглеждаше зорко за инкарци. Сарка предупреди, че крал Зандарос и воините му може да са устроили крайпътен лагер, скрити до някое мрачно мочурище. Но по снега не се забелязваха никакви следи и накрая Сарка предположи, че Зандарос е минал по обиколните пътища на запад, преди да поеме на север. По този начин Кралят на бурите щеше да избегне често използваните пътища в Мистария и да мине по-голяма част от пътя през пущинаците.