Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Торбаланите, които обикновено се страхуваха от хората, сега изтърпяваха грижите й.

„Повече никога няма да се държа лошо с тях — обеща си тя. — И ще натупам с пръчка всеки мъж или дете, ако чуя да ги обиждат.“

Така в грижи за торбаланите мина цялата нощ. Когато приключи, Шемоаз установи, че много от раните, както на хората, така и на торбаланите, са започнали да се възпаляват, поради което се зае отначало с всичко.

Накрая почувства огромна слабост и умора. Нямаше сили да продължи. Подпря гръб на една грапава каменна стена, за да отдъхне за момент. Клепачите й като че ли бяха от олово и тя притвори очи, макар да искаше да помогне още с каквото може.

Тревожеше се за познатите си, за приятелите от замъка Силвареста. Къде ли беше Йоме? А Габорн?

Той бе предупредил цял Хиърдън. Шемоаз си даде сметка, че в момента такива битки се водят навсякъде — в изби и изоставени мини, в тъмници и влажни пещери. Представи си пъплещите из селищата черни орди плъхове и храбро сражаващите се с тях рамо до рамо хора и торбалани.

Отвън вятърът виеше и бучеше, трещяха гръмотевици. Ритъмът им постепенно проникна в нея и я изпълни цялата.

Разтърсвана от ридания, Шемоаз заспа. И засънува плъхове.

Броени часове, след като Съпруга на сенките хвърли Ейвран при затворниците, между тях избухна спор.

Бяха останали само шестнайсет души, шестнайсет от стотиците, домъквани тук долу години наред. Бяха на различна възраст, отмъкнати от селища, намиращи се на хиляди мили едно от друго.

— Имаме светлина — възкликна един от мъжете. — За първи път имаме светлина… откакто сме тук. Това е истинско оръжие. Това е единственото, което ни липсваше, за да се измъкнем. Обар, ти нали непрекъснато повтаряше, че ако имаш светлина, ще се измъкнеш жив или мъртъв.

— Че какво ще помогне светлината? — обади се със сипкав индопалски акцент Обар. — Ние сме на много мили под земята, а тунелите водят във всички посоки. Никога няма да намерим изход!

— А какъв избор имаме? — запита Барис, когото Ейвран помисли за техен водач. — Сега, когато вече имаш светлина, ще седиш и ще се сплуваш тук, докато ти изникнат цветя от задника, така ли?

— Не всички сме Повелители на руни — обади се с умолителен тон индопалката Инура. — Не всички можем да воюваме.

— Барис е прав — намеси се Ейвран. — Трябва да се измъкнем. Но няма да се бием сами. Пристига помощ.

— Помощ? — възкликна Барис. — Тук долу?

— Да — потвърди Ейвран. — Габорн Вал Ордън, кралят на Мистария, идва насам.

— Хвала на Стихиите! — извика Инура.

— Как така? — Барис не можеше да повярва, мислеше, че Ейвран е полудяла. — За какво му е на крал да слиза тук долу?

— Идва, за да открие Леговището на костите и да победи злата магесница, властелинката на халите — отвърна Ейвран. — Опитвах се да му покажа пътя, когато халите ме хванаха. Габорн няма друг избор, освен да ме последва. Той ще успее да ме открие. Има дарове на обоняние от двайсет кучета.

— И защо тъкмо дете като теб ще показва пътя на един крал? — не отстъпваше Барис.

— Защото съм Земен пазител — каза им истината тя — или най-малкото помощник.

— Щом си маг — предложи Барис, — можеш да направиш и други неща, с които да ни помогнеш.

— Какви например? — попита Ейвран.

— Можеш ли да призовеш животни на наша страна?

— Тоягата ми не е в мен — оправда се Ейвран — Освен това не мисля, че на мили оттук има нещо друго освен раци-слепци.

— Моля те — примоли се Инура, — опитай нещичко.

Тези хора бяха напълно отчаяни. Ейвран се вгледа в мрачните им, печални лица и не можа да измисли нищо, с което би могла да им помогне. Но гневът заради смъртта на баща й бушуваше в нея и жадуваше отмъщение.

Известно време остана замислена.

— Ще опитам — каза накрая Ейвран.

Затворниците я наобиколиха безмълвно, вперили погледи в нея. Тя забави дишането си и разпростря мислите си.

Съзнанието й освети най-напред Габорн. Представи си лицето му. Когато го видя ясно, се опита да се хармонизира с учестеното му дишане. Той тичаше. Това поне можа да усети.

Опита се да си представи какво вижда, докато тича, опита се да почувства твърдата камениста земя под краката му. Но безуспешно. Нямаше достъп до тревожните му мисли.

Нужна й бе по-лесна цел, по-достъпен обект. Бинесман я бе научил да се свързва с един елен из хълмовете над Скалата на Мангън, защото беше глупаво животно.