Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Продължиха по къса алея, която ги отведе до Кулата на ветровете. Лакеи поеха юздите. Ерин слезе от коня си и закрачи с изтръпнали крака към кулата.

Селинор стисна ръката й и я погледна усмихнат.

— Освежете се преди вечеря — обърна се към тях крал Андърс. — Ще ви чакам в галерията на кулата. Имаме да обсъдим доста неща.

Селинор я поведе по една стълба и влязоха в кралска спалня. В камината гореше огън. В стаята бе уютно, почти горещо. Селинор нареди от вратата на една прислужница да намери подходящи дрехи за неговата съпруга, след което смъкна ризницата и мокрите си дрехи. За момент, докато подсушаваше с кърпа ризницата си пред огъня, остана гол. Навън продължаваше да гърми.

Ерин свали просмуканата си с влага пътна наметка, кожената куртка, панталоните и ботушите и остана по долна туника. Докато окачваше нещата си край огъня, Селинор остави кърпата и я прегърна.

— Да пробваме леглото. Баща ми няма да има нищо против, ако закъснеем за вечеря с няколко минути.

— Не ни трябва легло — спря го Ерин. — Семето ти вече е в мен.

Лицето на Селинор помръкна, сякаш го бяха обидили.

— Ядосана си за нещо, нали?

— Каза на баща си за посланието. Каза му, че Палдейн е мой баща. Не спести абсолютно нищо! А на всичко отгоре се учудваш, че съм ядосана!

— Аз… — смънка Селинор. — Не исках да те засегна. Разбира се, че му разказах всичко. Баща ми и аз нямаме никакви тайни един от друг. Никога не се старая да разбера какво мисли, защото споделя с мен всичко.

— Това не е извинение — сопна се Ерин. — Можеш да контролираш собствения си език.

— Опитвам се да спечеля доверието му — възрази Селинор. — Как мога да се надявам да ми доверява най-съкровените си мисли, ако не постъпвам по същия начин? Ако е луд, трябва да го разбера. Трябват ми доказателства.

— Значи отиде в Хиърдън като негов шпионин — възкликна тя. — Признай, все още ли шпионираш за него?

— Не, разбира се — отрече Селинор. — Но той трябва да си мисли, че е така.

— А аз? — настоя Ерин. — Изпратил те е да проучиш родословието ми. Поиска ли нещо друго от теб? Не ти ли каза да ме ухажваш?

— Ето, че сега ти бърбориш налудничави неща! — сряза я Селинор и поклати глава.

— Мислиш, че съм луда? — продължи Ерин. — Ти ми каза, че мислиш и баща си за луд! Всички ли освен теб са луди?

— Вече познаваш баща ми — обърна се към нея той. — Как ти се струва? Луд ли е? Или е новият Земен крал? Възможно ли е да е всичко онова, което твърди, че е?

— Мисля, че баща ти или е луд, или в него се е заселил локъс.

— А Лешничарката? — попита Селинор. — Тя е Земен пазител и поддържа твърденията му.

— Не знам. — Ерин усети, че й се завива свят. Тя го погледна право в очите. — Зададох въпрос, на който не благоволи да ми отговориш.

— Какъв въпрос?

— Попитах те баща ти ли те прати да ме ухажваш.

— Що за въпрос е това?

— Прям. Казваш, че двамата с баща ти нямате тайни. А от мен имаш ли тайни? Кажи ми: баща ти ли те прати да ме ухажваш?

Усмивката на Селинор стана колеблива. Значи подозренията й имаха основание. Дълго не свали очи от нея; върху лицето му се редуваха тъга и тревога.

— Да — призна накрая той. — Той сметна, че ще е добре да те ухажвам, ако наистина сте родственици с Габорн.

Ерин му обърна гръб, вцепенена от гняв.

Селинор постави ръка на рамото й.

— Но не затова те пожелах — продължи той — Пожелах те, защото си силна, умна и красива. От момента, в който те видях, се влюбих безнадеждно в теб.

Той я обърна към себе си и й се стори, че я гледа искрено. „Що за човек си? — запита се тя. — Мога ли да си позволя отново да бъда откровена с теб?“

„Не — отговори си Ерин, — не мога.“

Всичко, което бе по силите й, бе да не го убие.

Възпираше я единствено това, че не знаеше кой е по-опасен — бащата или синът.

Същата вечер Ерин Конал се качи на вечеря в най-високата зала на Кулата на ветровете, извисила се над равнините. Стълбата имаше шестстотин стъпала.

Докато се изкачваше по виещата се стълба, тя поглеждаше от време на време през цепнатините за стрелци. Южно от замъка Великата пукнатина бе разцепила земята на две преди векове и Гарванова врата бе кацнала точно на ръба на канарата. От възвишенията се виждаха зелените равнини на Белдинук. По канарата до портите на града се извиваше древен път.

Най-после стигнаха до покоите на Андърс. Гледката от върха на кулата се простираше на много мили. Вятърът бучеше около кулата, а по небето кръстосваха светкавици.

Андърс не беше в стаята. На малка маса бяха сервирани великолепни ястия, но Андърс бе навън. Стоеше до парапета и вятърът рошеше косите му.