Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Поне двеста хиляди рицари бяха издигнали шатрите си на полетата пред замъка. Фермери и готвачи бяха запалили из тях огньове, които грееха като скъпоценни камъни, пръснати в подножието на черна планина.

На светлината на светкавиците се виждаха мрачните силуети на безброй обсадни и метателни машини. Щом наближиха лагера, капитан Гантръл наду военния рог и рицарите наизскачаха с извадени оръжия от палатки и шатри, готови да барикадират главния път.

Щом крал Андърс приближи стената от човешки тела, рицарите и воините се развикаха:

— Андърс! Андърс от Кроудън! Поздрав на Земния крал!

Тръбачите надуха сребърни тромпети, а воините задумкаха по щитовете като по барабани.

Шатрите не бяха пълни само с лордове от Южен Кроудън. Ерин зърна търговци на едро от Лайсъл, целите в пурпурни мантии и блестящи ризници; страховити рицари от Ейремот, бледи като белезникави призраци; а херцогът на Ашховън се възправяше висок и надменен в сивата си пелерина.

Не всички в лагера бяха Владетели на руни. Множество стрелци и придружители наобиколи плътно Андърс, всички искаха да го зърнат, а така също и младежи с по една овча кожа вместо ризница, въоръжени само със сопи.

Андърс бе свикал всичките си воини. Войските очакваха единствено неговата дума, за да прекосят границата.

Лицата на всички лордове и обикновени хорица имаха странно изражение — очите им излъчваха възторг и обич към техния господар.

Ерин никога не бе виждала такава готовност за битка и саможертва. Това я накара да се замисли. Ако Андърс действително бе станал убежище на локъс на Сияен на мрака и тя го посечеше, никога нямаше да може да се измъкне жива от кралството му.

Сивият боен кон на крал Андърс се изправи на задните си крака и размаха копита във въздуха. Кралят вдигна лявата си ръка и викна на своите воини:

— Аз ви Избирам. Избирам ви за Земята.

Мъжете нададоха възгласи и задумкаха с оръжията си по щитовете. На север блесна светкавица и изтрещя гръм, сякаш небесата се опитваха да надминат възторжените им викове.

„Те са убедени, че е Земен крал“ — помисли си тя.

— Господа, моля да бъда извинен за лошото време — извика крал Андърс под барабанящия по шлема му дъжд. Воините се разсмяха. — Ще изчакаме бурята през нощта, но утре сме на път. При изгрев слънце потегляме към Белдинук, за да се изправим срещу дъщерята на Лоуикър, която в момента се кани да започне несправедлива война с народа на Мистария. Но Земята ме призова да бъда неин крал и аз трябва да защитя човечеството. Ерден Геборен е водил дванайсетгодишна битка преди деветимата крале да превият колене и да положат желязната корона на главата му. Няма да повторя неговото безумие. Утре дъщерята на Лоуикър или ще сведе глава пред мен, или ще я отсечем!

Мъжете зареваха като обезумели, а светкавиците заподскачаха от облак на облак, последвани от трясъка на гръмотевиците, разцепил цялото небе. Земята затътна в отговор.

Ерин не отделяше очи от гърба на Андърс. Думите му не й харесаха. Той се стремеше или към власт, или към кръвопролитие. Не такъв Земен крал бе Габорн.

Налудничава мисъл прониза мозъка й: а може би точно такъв трябваше да е един крал. Може би тъкмо Андърс бе Земен крал.

Все още не бе видяла никакви доказателства, че той може да предвижда събитията. Не бе чула гласът му да я предупреждава за предстояща опасност.

„Дали да не се осмеля да проверя дали е истински Земен крал? — запита се тя. — Ако опитам да го промуша в гърба, дали ще усети предварително? Но дори да го проверя, дали ще е истинска проверка? Каква е мощта на един локъс на Сияен на мрака? Може ли да имитира тази на Земен крал?“ Изпитваше огромна умора. Цял ден се опитваше да я превъзмогне, докато яздеха на юг. Очите й тежаха и усещаше песъчинки в тях, а мозъкът й бе като несмазано колело, което всеки момент ще се разглоби на съставните си части. Нямаше доверие на собствените си преценки.

„И какво като го убия? Нямам никакво доказателство, че е станал убежище на локъс. Може да е просто луд. Би било твърде мизерна и мръсна работа да убия някого заради лудостта му. Ами ако не е луд, ако наистина в него има локъс? Не мога да убия локъс. Той просто ще си намери друго убежище.“

Както и да преценяваше, не можеше да вдигне ръка срещу стария крал, тъй като смъртта му не би била от полза. Трябваше само да го изобличи.

Докато крал Андърс влизаше през Вратата на гарвана, мъжете продължаваха да крещят. Ерин го последва в подгизналите си дрехи, като се мъчеше да пребори съня. Стените на замъка се извисяваха на осемдесет стъпки и докато минаваше под свода, й се стори, че я поглъща мракът.