Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Приличаше на най-обикновена хралупа. Възлести корени се усукваха във всевъзможни посоки, като някои образуваха лавици над вратата. Но това не беше животинска бърлога. Ерин забеляза следи от човешко присъствие. Над входа на хралупата бе издълбано лице на жена, а подобно на него бе резбовано и върху извивката на един корен в коридора зад нея.

Под пръчката, на която обикновено стоеше бухалът, блещукаха купчина кости. Ерин се приближи и ги огледа внимателно. Имаше странни кости, останки от чудовища — нещо като огромна жаба с рога, същество, което приличаше на малко еленче заради широко разположените очни кухини и разкривените зъби. Костите бяха покрити с пера и прах, както и с екскрементите на огромния бухал.

Ерин надникна зад ъгъла към издълбаното над прохода женско лице. Беше красиво, нереално. Дългата коса се диплеше като рамка от двете страни на входа. Зад него се спускаше тунел, чийто под бе покрит с плочи и се спускаше надолу към мрака.

Ерин пое дълбоко дъх. Утринният въздух ухаеше по-приятно от лятно поле, имаше и привкус на мускус и нещо тайнствено. Тя се ощипа и усети болка. Всъщност никога не се бе чувствала по-будна.

В приказките за Долния свят се разказваше, че в началото всички хора били Сияйни и живеели под Първото дърво. Ерин се запита дали това огромно дърво не е същото легендарно дърво и дали зейналата пред нея дупка не отвежда към нечий забравен дом. Забравен или напуснат.

„Може би Сияйните са на път да изчезнат — каза си тя. — Ако ятата Сияйни на мрака, които видях във въображението си вчера, са действителни, то краят им не е далеч.“

Присви очи и огледа стените за свещник, факла или поне снопче борина в някоя ниша, но не видя нищо, с което да освети пътя си.

Обърна се и тъкмо се канеше да рискува и да излезе навън, за да огледа света, който неизменно посещаваше в сънищата си, когато чу свистенето на криле. Нечия сянка се спусна над входа на хралупата.

Огромният бухал влетя изневиделица и кацна на мястото си, вятърът от размаханите му криле вдигна във въздуха облаци прашинки, които заблещукаха на слънчевите лъчи. В масивния му клюн се гърчеше нещо, което приличаше на плъх, но със сигурност тежеше не по-малко от петдесет фунта.

Бухалът пусна плячката, заби нокът в плътта й, нагласи криле и се втренчи с приведена глава в Ерин.

„Безопасно ли е да разговаряме?“ — попита тя.

„Засега“, отвърна бухалът. И се замисли. „Боиш се от мен.“ Мислите му я връхлитаха, натежали от печал. „Ти си воин, а се опитваш да прогониш съня си заедно с мен. Няма да ти сторя нищо лошо.“

„Ти си странник — отвърна Ерин. — Щях да се безпокоя дори ако живееше в моя свят.“

„Няма от какво да се боиш, освен ако не си в съюз с Гарвана.“

Ерин видя с вътрешното си зрение Гарвана, огромна сянка, препречила слънцето. Именно той се бе опитал да отнеме контрола над Руните на Съзиданието от Съвета на Сияйните. Той бе разрушил Истинския свят на милиони парченца и бе положил началото на сенчестите светове, към които сега предявяваше претенции и които искаше да разруши.

„Не съм в съюз с Гарвана — отвърна Ерин. — Но все пак ти нямам доверие. А може би се безпокоя, че полудявам, защото никога не бях сънувала нещо като теб, а сега ме преследваш във всичките ми сънища.“

Бухалът се втренчи в нея, без да мига.

„В твоя свят хората не си ли изпращат сънища един на друг?“

„Не“, отвърна Ерин.

Бухалът не отговори, но Ерин усети да я залива тъга и да я просветлява знание. В подземния свят посланията бяха най-съкровеният начин на споделяне. Те притежаваха по-голяма сила от думите да просветляват както мозъка, така и сърцето, а когато един мъж и една жена се влюбеха, често бродеха заедно нощем в споделените си сънища, независимо колко огромни разстояния ги разделяха.

„Разбирам — каза Ерин. — Ти не искаш да ме безпокоиш, а само да ми вдъхнеш спокойствие. Но нещата, които ми показваш, изобщо не ме успокояват.“

„Знам“, отвърна бухалът.

„Опитах се да открия твоя Асгарот — продължи Ерин. — Не знам къде се крие.“

„Аз също отдавна преследвам Асгарот“, прошепна бухалът и тя усети бремето на това преследване. Видя в съзнанието си фигурата на мъж, самотен мъж със сабя на гърба, бродещ из безкрайната пустош. Бухалът бе преследвал Асгарот безброй векове из всевъзможни светове. Стотици пъти го бе откривал и много пъти бе смъквал маската от лицето му.

„Когато те сънувах за първи път — каза Ерин, — ти държеше камата ми и ме призова.“